Персоналът на хотел „Балчуг“, в който мистър Плат живееше преди неочакваната си смърт, разглеждаше Турецки с внимателно страхливи очи.
— Нямаше нищо необикновено — увери Турецки управителят, нисък дебелак с розови кукленски бузи. — Обикновено мистър Плат излизаше рано и се връщаше късно. Нали ги знаете бизнесмените…
— Колко време престоя в хотела?
— Три дни.
— Посещавал ли го е някой?
Мениджърът разпери ръце.
— Честно казано — не знам. Нека попитаме портиера.
Слабоватият бледен портиер, изглеждащ като пълната противоположност на управителя, меланхолично извъртя очи, пошава с тънките си устни и като изпули отново очи изпод вежди, съобщи:
— Тъй вярно. Идваха. Завчера. Двама господа. Чакаха го половин час във фоайето.
— Така ли? Значи не са имали предварително уговорена среща с Плат?
Портиерът отново извърна очи, но този път възстанови фокуса доста по-бързо.
— Стори ми се, че срещата бе уговорена. Когато мистър Плат се видя с господата, не се учуди, а започна да се извинява за закъснението си.
— Ясно — кимна Турецки. — След като тези господа са чакали половин час във фоайето, би трябвало добре да сте ги запомнили?
Хилавият портиер погледна към розовобузестия управител. Той сурово свъси вежди.
— Изобщо не съм ги заглеждал — каза портиерът. — Но имам добра памет. — Портиерът отново, за трети път през последните пет минути, извъртя очи, а устните му изразително замърдаха: — Единият бе нисък и набит. Светла коса, сини очи. Устата му… Устата му бе неприятна — малка и лигава. Когато говореше, имах чувството, че устните му пълзят във всички възможни посоки. Другият… Другият, наопаки, беше брюнет. Възмургав, с нещо циганско. Леко къдрава коса, прошарена по слепоочията. Русият носеше чанта. Кафява, кожена, с позлатени закопчалки.
Турецки възторжено поклати глава.
— Вие би трябвало да работите в милицията!
— Няма нищо свръхестествено — възрази портиерът. — Обичайната професионална памет. Между другото и двамата бяха облечени доста добре. Изглеждаха като преуспяващи бизнесмени. Само че лицата им бяха тревожни.
— Тревожни, казвате.
Портиерът кимна.
— Тъй вярно. Докато седяха и чакаха, през цялото време тихо си шептяха. Май спореха за нещо. А когато мистър Плат влезе, и двамата скочиха от фотьойлите, като че ли бе настанало явлението на Исуса Христа.
— Той учтиво ли ги посрещна?
— Да. Усмихна се, подаде ръка и на двамата господа, извини се за закъснението си. След това влязоха в асансьора и се качиха при мистър Плат.
— Много ли се забавиха?
Портиерът намръщи чело.
— Час или два. И двамата на излизане бяха доволни. Очевидно мистър Плат им бе казал нещо, което доста ги беше зарадвало. Светлокосият дори потриваше ръце — тоест това, на което се е надявал, е станало.
— Това ли е всичко, което си спомняте?
Слабичкият портиер изпъна ръце по кантовете на панталона и кимна.
— Тъй вярно. Това е всичко.
— Отлично. — Турецки повдигна ръка и погледна часовника си. — Кога свършвате работа?
— След два и половина часа — отвърна портиерът.
— Бихте ли могли да се отбиете в следствения отдел на Главна прокуратура, за да съставим фоторобот на тези господа?
Портиерът отново погледна към дебелия управител. Той сви рамене.
— Какво пък — рече портиерът. — Щом се налага, ще намина.
Турецки извади от портфейла си визитка и я подаде на хилавия портиер.
— Обадете ми се, преди да дойдете. Ще ви обясня как по-лесно да ме намерите.
Портиерът прибра визитката в джоба си. Турецки се вгледа в мрачното му, сухо лице с неизразителни сини очи щеше да е прекрасен страж в средновековна тъмница и се усмихна.
— Между другото — попита Турецки. — Защо непрекъснато употребявате „тъй вярно“? Да не би преди да сте били военен?
— Тъй вярно — рапортува портиерът. — Бившият прапоршчик Свиридов.
— Какво ви домъкна в този хотел?
Портиерът се замисли за секунда, а след това философски изрече:
— Явно съдбата го е пожелала.
Разговаряха с Меркулов в края на деня. Константин Дмитриевич бе строг и ироничен. Общо взето, както винаги. Той погледна насмешливо измъчения Турецки, прекара длан по посивялата си коса и попита:
— Е, господин „тежкар“, какво успяхте да научите?