— Е, и какво ще му продиктуваме? — промърмори началникът на техническата служба.
Заместникът закри с длан очите си. В главата му вече се въртеше някаква идея. Знаменитият учен имаше увлечение — античната история, и той я знаеше до съвършенство. А какво ако…
— Всички по местата си! — изкомандува заместникът и монтажната зала се опразни.
Още няколко мига заместникът и началникът се гледаха. И двамата леко се вълнуваха, затова заместникът още малко се поколеба, преди да натисне пусковия бутон.
— Какво пък — каза той накрая, — да започваме! Ще му продиктувам някаква приказка, нещо стилизирано, отнасящо се до античността. Ще се опитаме да съчиним някаква напълно неправдоподобна шеговита история, нещо катастрофално!
… Сянката на маслината ставаше все по-дълга, а беседата не свършваше. Наистина сега философът започна да чувствува умора. Паузите между фразите ставаха все по-дълги. А пък учениците явно се бяха уморили: те слушаха разсеяно и задаваха по-малко въпроси.
Философът дигна ръце и стана.
— За днес беседата свърши, момчета — каза той, — умората пречи на знанията, така че ще се срещнем отново утре.
Учениците, скочили на крака, почтително мълчаха. Само един от тях, оня същият, който питаше за грешките, неминуемо свързани с големите знания, внимателно попита:
— Да ви изпратя ли, учителю, както друг път?
Философът разсеяно кимна, той си мислеше за нещо свое, много далечно…
Учителят и ученикът бавно тръгнаха по улиците на Атина…
Мигаха разноцветните лампички. Уредбата напрегнато бучеше, надвишавайки шума от тълпата репортери зад прозорците. Накрая заместникът свърши диктовката и лукаво погледна началника на техническата служба.
— Нашият текст навярно му е харесал! — каза той и натисна бутона. — В тази история има сигурно всичко, което той обича: море, скъпоценности, царе…
— Стига само Уредбата да е проработила… — промърмори под носа си началникът.
— Няма съмнение! Трябва да проработи!
В коридора вече се чуваха стъпките на ръководителя на Проекта: времето, определено за провеждане на първия експеримент беше изтекло. Заместник-ръководителят и началникът на техническата служба затаиха дъх.
Знаменитият учен беше по-мрачен и от облак. Без да каже нито дума, той бавно и тежко прекоси монтажната зала и спря пред Уредбата, леко наклонил глава встрани. Другите двама мълчаха, застанали мирно.
Ръководителят на Проекта продължаваше да разглежда Уредбата. Накрая той погледна заместниците си така, сякаш ги виждаше за пръв път, и отривисто се осведоми:
— Режим на работа?
— По форма А сигма двеста трийсет и пет, както беше набелязано.
— Изходяща мощност?
— Четиридесет и четири акрама, както трябва.
— Нищо не разбирам! Нищо не приех!
Лицата на заместника и началника се удължиха. В погледа на знаменития учен за миг ясно се мярна объркване — това не беше се случвало с него четиридесет години. Събеседниците му наведоха глави.
Но това беше мимолетна слабост: след миг погледът на ръководителя на Проекта придоби предишната твърдост и той с решително движение свали предния панел на Уредбата.
— Е какво! Първото изпитване ще признаем за несполучливо! Но ако пренастроим режима на работа на форма Б сигма двеста двайсет и един, следващият експеримент можем да проведем след два часа. Съгласни ли сте?
Заместникът разбиращо кимна, началникът на техническата служба също. След минута три глави се наведоха над сложните вътрешности на експерименталната Уредба и работата започна.
… Философът отново и отново препрочиташе току-що написаното от него, като се учудваше и ужасяваше. Сякаш го беше писал под нечия диктовка — нямаше нито една поправка! Кой ли би могъл да вмъкне в главата му тези мисли и твърдо да ги насочи в единно русло?
Още веднъж препрочете написаното. Довчера само нищо не знаеше за това, съвсем нищичко. И защо го написа?
Но малко по малко философът започна да се успокоява. Той изведнъж почувствува напълно ясно, че недоумението се сменя с обикновена умора на добре поработил човек. Мярна му се още една мисъл, последната: „Съществувала ли е все пак страната, която описах?“ А някой невидим му отвърна: „Разбира се, че е съществувала! Та нали ти самият току-що го написа?“
Учудването му се изпари. Разбира се, че той написа това! Философът потри слепоочията си с длани. Днес е уморен, много уморен. Но не можеше да не го напише, та нали далечните потомци трябваше да знаят, че е съществувала страната Атлантида!
Но знаменитият древногръцки философ Платон не знаеше, че именно тези потомци му бяха продиктували тази история. Защото в отдалечения от него XXI век първата експериментална Уредба за предаване на мисли от разстояние по някаква необяснима и съдбоносна причина, която завинаги остана тайна, предаде разказа, съчинен от заместник-ръководителя и началника на техническата служба, не на разстояние, а през времето. И той не знаеше, че текстът, записан от него, от философа Платон, вече е станал причина за обрат в хода на историята, който никой няма да забележи, защото в бъдещето всички ще знаят, че сведенията за Атлантида, съществувала някога зад Херкулесовите стълбове и загинала „в един ден и една бедствена нощ“, произтичат от дълбока древност. Не знаеше също, че тези сведения ще станат причина за едно от най-устойчивите заблуждения на човечеството и ще породят множество книги, статии във вестници и списания, ще предизвикат безброй спорове и дискусии, в които ще се сблъскват различни мнения и хипотези.