— Положил съм клетва, милорд — отвърна Каспиан. — А и да не беше така, как изобщо бих могъл да се противопоставя на Рипичийп?
Глава пета
Бурята и какво произлезе от нея
Почти три седмици след като хвърлиха котва, „Разсъмване“ бе изтеглен от кея на Малкия пристан. Произнесоха се тържествени думи на сбогуване и се събра огромна тълпа да гледа отпътуването им. Имаше викове „Ура!“ и също сълзи, когато Каспиан отправи последната си реч към жителите на Уединените острови и се раздели с херцога и семейството му. Но когато корабът с леко развятото си пурпурно платно се отдели от брега и тръбата на Каспиан от задната палуба зазвуча все по-слабо над водата, всички млъкнаха. Тогава вятърът поде платното и го изду, влекачът се откъсна и започна да гребе обратно, първата истинска вълна се надигна под кила на „Разсъмване“ и корабът отново оживя. Свободните от дежурство моряци слязоха в трюма, Дриниан застана на първата вахта на задната палуба и корабът обърна нос на изток, покрай южната част на Авра.
Следващите няколко дни бяха чудесни. Всеки път, когато се събудеше сутрин и видеше отраженията от обляната в светлина вода, танцуващи по тавана на каютата й, когато погледнеше всички нови и красиви неща, които й дадоха на Уединените острови — морски ботуши, боти, пелерини, якета и шалове — Луси мислеше, че е най-щастливото момиче на света. После излизаше на палубата, гледаше морето от предната палуба — по-яркосиньо всяка следваща сутрин — и всеки ден вдишваше все по-топъл въздух. След това идваше закуската. Апетитът й бе такъв, какъвто човек може да има само на море.
Луси прекарваше доста време седнала на малката пейка на кърмата, където играеше шах с Рипичийп. Беше забавно да го гледаш как вдига прекалено големите за него фигури с двете си лапи и застава на пръсти, за да направи ход по-близо до центъра на дъската. Той бе добър играч и когато внимаваше какво прави, обикновено печелеше. Но от време на време печелеше Луси, защото Мишката правеше някой безсмислен ход, като например да изпрати коня си под заплахата едновременно на царицата и на топа. Той просто забравяше за миг, че това е партия шах и мислейки за истинска битка, пращаше коня да стори това, което той самият би направил на негово място. Умът му бе пълен с отряди, натоварени с безнадеждни мисии, с атаки, с викове: „Победа или смърт!“, и решаващи битки.
Но хубавото време не продължи дълго. Една вечер, когато Луси лениво наблюдаваше дългата бразда по вълните, оставяна от корабната кърма, забеляза огромна камара от облаци, които се трупаха на запад с изумителна скорост. После се разкъсаха и образуваха процеп, през който проникна светлина от жълтия залез. Вълните зад тях като че ли приемаха необичайни форми, а морето стана тъмножълтеникаво, като мръсен плат. Въздухът застудя. Корабът сякаш се движеше несигурно, все едно усещаше опасност зад себе си. В един миг платното беше отпуснато и безжизнено, а в следващия — издуто от бесен вятър. Докато Луси наблюдаваше всичко това и се чудеше дали в самия шум на вятъра не се е появила някаква злокобна промяна, Дриниан извика:
— Всички на палубата!
След миг моряците заработиха трескаво. Затвориха люковете към трюма, загасиха огъня в камбуза, покатериха се по вантите, за да приберат платното. Още не бяха свършили, когато бурята удари. На Луси и се стори, че точно пред носа на кораба се откри огромна морска долина и те слязоха дълбоко в нея — толкова дълбоко, че чак не й се вярваше. Сив исполински воден хълм, далече по-висок от мачтата им, тръгна срещу тях. Смъртта изглеждаше сигурна, но бяха изхвърлени на върха му. После корабът като че ли се завъртя. Цял водопад се изля на палубата и предната и задната й част се превърнаха в два острова, разделени от бурното море. Моряците на вантите се притиснаха към рейките, опитвайки се да усмирят платното. Едно скъсано въже, подето от вятъра, се изправи като ръжен.
— Слезте долу, мадам! — изрева Дриниан.
Тъй като знаеше, че в такъв момент мъжете и жените от сушата досаждат на екипажа, Луси се подчини. Не беше лесно. „Разсъмване“ страшно се наведе към щирборда и палубата заприлича на изправен покрив на къща. Тя трябваше да се изкатери до горния край на стълбата, като се държи за парапета, и после да се отдръпне, докато двама мъже се качиха по нея.
След това слезе колкото се може по-бързо. Добре, че вече се държеше здраво, защото едва стигнала до долния край на стълбата, още една вълна се стовари на палубата и стигна до раменете й. Тази вълна беше по-студена. После се втурна към вратата на каютата, влезе и за момент се скри от страховитата гледка. Остана обаче смесицата от скърцане, трясък, тътнеж, тракане, хлопане и свистене. Тук звуците бяха по-страшни, отколкото горе на палубата.