Юстас лежеше под едно дърво и слушаше как останалите обсъждат всички тези планове. Сърцето му се сви. Нямаше ли да има почивка? Явно през първия им ден на дългоочаквания остров щеше да има тежък труд, също както на кораба. Тогава му дойде прекрасна идея. Никой не го гледаше — всички дърдореха за кораба, сякаш наистина обичаха противната лодка. Защо ли просто не се отдалечи? Ще се разходи из вътрешността на острова, ще намери някое прохладно, проветриво място горе в планината, ще се наспи хубаво и ще се върне при останалите чак след като работата за деня приключи. Той смяташе, че това ще му се отрази добре. Но щеше много да внимава и да не изпуска от поглед залива и кораба, за да е сигурен за обратния път. Не искаше да го оставят на този остров.
Планът беше пуснат в действие веднага. Юстас тихичко се надигна от мястото си и се отдалечи сред дърветата. Внимаваше да върви бавно и привидно безцелно, та ако някой го види, да си помисли, че просто е тръгнал да се поразтъпче. Бе изненадан колко бързо шумът от разговорите стихна зад гърба му и колко тиха, топла и тъмнозелена стана гората. Скоро реши, че може да пробва и по-бърза и смела крачка.
Скоро се озова извън гората. Теренът пред него рязко стана стръмен. Тревата бе суха и хлъзгава, но проходима, ако използваше не само краката, но и ръцете си. Юстас се задъхваше и често бършеше челото си, но упорстваше и не спираше равномерния си ход. Това, между другото, показва, че новият му начин на живот, колкото и да не го подозираше, вече му се бе отразил добре — старият Юстас, този на Харолд и Алберта, би се отказал да се изкачва след по-малко от десет минути.
Бавно и с няколко почивки достигна билото. Тук бе очаквал да има изглед към вътрешността на острова, но облаците вече бяха надвиснали по-близко и към него се носеха вълни от мъгла. Той седна и погледна назад. Беше се изкачил толкова високо, че заливът под него изглеждаше малък и докъдето поглед стигаше се виждаше море. После планинската мъгла го обгърна целия. Беше гъста, но не студена. Той полегна на тревата, обърна се и няколко пъти, за да изпробва в кое положение ще му е най-удобно.
Но престоят не беше приятен или само за кратко. Може би за пръв път през живота си започна да се чувства самотен. Отначало това чувство нарастваше постепенно. После се разтревожи дали няма да закъснее. Не се чуваше никакъв звук. Внезапно му дойде наум, че може би лежи тук от часове. Може би другите са си тръгнали! Може би нарочно са го оставили да се отдалечи само за да го оставят тук! Той панически скочи на крака и заслиза от билото.
Първо се опита да върви прекалено бързо. Подхлъзна се на стръмнината и се пързулна надолу. После реши, че падането го е отклонило наляво и че на идване бе видял урви от тази страна. Затова отново пое нагоре, максимално близо до мястото, откъдето бе паднал, и започна да слиза наново, като се придържаше към дясната си страна. След това нещата тръгнаха по-добре. Пристъпваше съвсем предпазливо, тъй като не виждаше на повече от метър пред себе си, а около него бе все така съвършено тихо. Не е приятно да пристъпваш предпазливо, когато вътрешният глас ти повтаря: „Бързай, бързай!“ С всеки миг у него се засилваше ужасната мисъл, че са го оставили сам. Ако познаваше поне малко Каспиан или Луси и Едмънд, естествено, щеше да е наясно, че никога не биха сторили такова нещо. Но той бе убедил себе си, че те са демони в човешки образ.
— Най-после! — възкликна Юстас, плъзгайки се по малките камъчета под краката си (по сипея, както му казват), когато се озова на равно. — А сега къде са дърветата? Отпред се вижда нещо тъмно. Е, струва ми се, че мъглата се вдига.
Наистина мъглата се вдигаше. Светлината растеше с всяка минута и го караше да премига. Накрая се проясни напълно. Намираше се в напълно непозната долина. Морето не се виждаше.
Глава шеста
Приключенията на Юстас
В същото време останалите се миеха в реката и се канеха да обядват и почиват. Тримата най-добри стрелци се бяха изкачили на хълма, северно от залива, и се завърнаха, натоварени с две диви кози, които вече се печаха на огъня. Каспиан бе наредил да свалят на брега бъчва със силно арченландско вино, което, преди да се пие, трябваше да се смеси с вода, за да стигне за всички. Засега работата вървеше добре и обядът минаваше весело. Чак след втората порция козе месо Едмънд внезапно попита: