Когато отново се показаха на повърхността, тя видя как една бяла фигура скача от кораба. Сега Едмънд плуваше близо до нея и държеше Юстас за ръцете. Тогава някой друг, чието лице й беше смътно познато, я подхвана от другата страна. От кораба викаха силно, на фалшборда се тълпяха моряци и хвърляха въжета. Едмънд и непознатият я връзваха с въжетата. След това започна едно, както изглеждаше, много дълго бавене и през това време лицето й посиня и зъбите й затракаха. Всъщност забавянето не беше много дълго — от кораба чакаха момента, когато можеха да я издърпат на палубата, без да я блъснат в корпуса. Въпреки всичките им усилия, когато накрая — мокра и трепереща — стъпи на палубата, коляното й беше натъртено. После качиха Едмънд, а след него и нещастния Юстас. Последен се качи непознатият — златокосо момче, с няколко години по-голямо от Луси.
— Ка… Каспиан! — ахна тя, щом успя да си поеме дъх.
Защото това беше тъкмо той, Каспиан — младият крал на Нарния, на когото бяха помогнали да се възкачи на трона по време на предишното идване. Веднага след това го позна и Едмънд. Тримата се здрависаха и се потупаха по гърбовете с голямо удоволствие.
— А кой е вашият приятел? — почти веднага попита Каспиан и се обърна към Юстас с весела усмивка.
Юстас плачеше по-силно, отколкото може да плаче момче на неговите години, което се е измокрило, и крещеше:
— Пуснете ме да си ходя! Пуснете ме да си ида вкъщи! Тук не ми харесва!
— Да те пуснем? — зачуди се Каспиан. — Но къде?
Юстас се втурна към борда на кораба, като че ли очакваше да види рамката на картината да виси някъде над морето, а може би също да зърне спалнята на Луси. Видя само пенливи сини вълни и бледосиньо небе, които се простираха чак до хоризонта. Едва ли можем да го виним, че сърцето му се сви. Той повърна.
— Хей, Райнелф! — извика Каспиан на един от моряците. — Донеси греяно вино за Техни величества. Трябва да се сгреете след това къпане.
Той нарече Едмънд и Луси Техни величества, защото те заедно с Питър и Сюзан бяха крале и кралици на Нарния много преди него. Времето в Нарния тече различно от нашето. Ако прекарате сто години в Нарния, ще се върнете в нашия свят в същия ден и час, в който сте тръгнали. И ако се върнете в Нарния след седмица, може да се окаже, че там са минали хиляди години или пък един ден, или пък нито минута. Никога не можете да разберете, преди да сте пристигнали. Следователно, когато предния път децата дойдоха в Нарния за втори път, за нарнийците бе еднозначно на това, когато в Англия се е завърнал крал Артур (както някои казват, че ще стане. Колкото по-скоро, толкова по-добре според мен!).
Райнелф дойде с гарафа греяно вино, от която се вдигаше пара, и четири сребърни чаши. Точно каквото му трябваше на човек — Луси и Едмънд отпиваха и усещаха как топлината се разливаше чак до пръстите на краката им. Но Юстас се намръщи и се задави, после взе да плюе и отново повърна. Заплака и попита дали имат от успокояващата нервите витаминизирана храна „Пламптри“ (и ако може да му я приготвят с дестилирана вода). Настоя да слезе на брега на първото пристанище.
— Весело моряче сте ни довели, братко… — засмяно прошепна Каспиан на Едмънд, но преди да продължи, Юстас отново избухна:
— А-а! Пфу! Какво е това? Махнете това ужасно нещо!
Всъщност този път можеше да бъде извинен донякъде за леката си изненада. Нещо много любопитно, излязло от каютата на задната палуба, се задаваше към тях. Можете да го наречете мишка (а то си беше такова). Но това бе мишка, изправена на задните си крака и висока около половин метър. Главата й беше украсена с тънка златна лента, която минаваше под едното и над другото ухо и в нея бе затъкнато дълго червено перо. (Понеже козината на мишката беше много тъмна, почти черна, контрастът беше поразителен.) Лявата лапа бе отпусната върху дръжката на меч, дълъг почти колкото опашката й. Пазеше съвършено равновесие, докато крачеше сериозно по люлеещата се палуба, а маниерите й бяха аристократични. Луси и Едмънд веднага го познаха. Беше Рипичийп — най-храброто същество сред Говорещите зверове на Нарния и Главатаря на Мишките. Той си бе спечелил неувяхваща слава във втората битка на Беруна. На Луси както винаги й се прииска да вземе Рипичийп в ръце и да го гушне. Но много добре знаеше, че това удоволствие е невъзможно — той щеше дълбоко да се обиди. В замяна тя коленичи, за да говори с него.