„Няма от какво да се страхувам. Засега!…“ — помисли си Луси. Наистина коридорът бе тих и огрян от слънцето, може би дори прекалено тих. Щеше да е по-добре, ако по вратите нямаше нарисувани тайнствени кървавочервени знаци с изкривени, сложни форми. Имаха някакъв скрит смисъл — очевидно не много приятен. Щеше да е още по-добре, ако по стената не висяха маски — не грозни, или по-скоро не много грозни. Празните дупки за очите имаха много особен вид и ако не внимаваше, можеше да започне да си въобразява, че маските правят разни неща зад гърба й.
Някъде след шестата врата тя се уплаши за първи път. За миг бе почти сигурна, че от стената се показа злобно брадато личице и й направи гримаса. Тя се насили да спре и да го погледне. Оказа се, че това изобщо не е лице. Всъщност бе огледалце с размера и формата на собственото й лице. Отгоре му имаше коса, а отдолу — висяща брадичка. Щом се погледнеше в огледалцето, лицето й изглеждаше сякаш косата и брадата са част от него. „Просто докато съм минавала, с периферното зрение съм забелязала собственото си отражение — помисли си Луси. — Само това е било. Съвсем безопасно е.“ Въпреки това не хареса вида на лицето си, оградено от тази коса и брада. (Аз не знам за какво служи брадатото огледало, защото не съм вълшебник.)
Преди да стигне до последната врата вляво, Луси бе започнала да се пита да не би коридорът да е станал по-дълъг, откакто е тръгнала по него, и дали това не е част от магията на къщата. Но в края на краищата трябваше да изпълни обещанието. И тя отвори вратата.
Стаята беше просторна, с три големи прозореца и от пода до тавана стените бяха покрити с книги. Имаше повече книги, отколкото Луси някога бе виждала — мънички книжки, дебели книги, книги, по-големи от всички църковни евангелия, които някога сте виждали. Всички бяха подвързани с кожа и ухаеха на древност, ученост и вълшебство. Но тя бе получила наставления да не обръща внимание на всичко това. Защото Книгата, Вълшебната книга, лежеше на бюрото точно в средата на стаята. Тя осъзна, че ще трябва да я чете права (и без това нямаше столове) и също така, че ще трябва да стои с гръб към вратата. Затова се отправи към вратата, за да я затвори.
Вратата не помръдна.
Някой може да не се съгласи с Луси, но аз мисля, че беше съвсем права. Тя казваше, че нямало да има нищо против, ако е можела да затвори вратата, защото толкова е неприятно да стоиш на такова място с отворена врата точно зад гърба. И аз сигурно бих се чувствал така. Но не й оставаше нищо друго.
Първото, което я притесняваше, бе големината на Книгата. Гласа-вожд не бе успял да я информира къде точно се намира магията за правене на нещата видими. Той дори изглеждаше доста изненадан, когато го попита. Очакваше тя да започне от началото и да търси, докато стигне до нея. Явно никога не му бе минавало през ума, че съществуват и други начини за намирането на нещата в книгите.
„Но това може да ми отнеме дни и седмици — възкликна Луси, щом погледът й падна върху огромния том, — а вече ми се струва, че съм тук от часове.“
Тя се приближи до бюрото и сложи ръката си върху Книгата. Пръстите й я засърбяха от докосването, сякаш бе заредена с електричество. Опита се да я отвори, но не успя. Това обаче беше така, защото Книгата бе затворена с две метални закопчалки и след като ги откопча, тя се отвори лесно. Ама каква книга беше!
Първо, не беше печатна, а написана на ръка с ясен и четлив почерк — с дебели долни и тънки горни ченгелчета, с много големи и толкова красиви букви. Луси я разглежда цяла минута и съвсем забрави, че трябва да чете. Хартията бе твърда и гладка и миришеше на хубаво, а в полетата и около големите красиво оцветени главни букви, с които започваше всяка магия, имаше картинки.
Нямаше титулна страница и заглавие. Магиите започваха веднага и отначало в тях нямаше нищо съществено. Имаше лекове против брадавици (измиване на ръцете в сребърен леген на лунна светлина), зъбобол и схващане, както и магия за примамване на рояк пчели. Картинката на човека със зъбобол бе така жива, че можеше да ви заболи зъб, ако я гледате прекалено дълго, а златните пчели, разпръснати около четвъртата магия, за момент изглеждаха сякаш наистина летят.
Луси едва успя да се откъсне от първата страница. Отгърна следващата, но видя, че тя е също толкова интересна. „Но аз трябва да продължавам напред“ — помисли си тя. И прегледа около тридесет страници, които ако ги бе запомнила, щяха да я научат как да намира заровени съкровища, как да си спомня забравени неща, как да забравя онова, което иска да забрави, как да познае дали някой казва истината, как да призове и да прогони вятър, мъгла, сняг, суграшица или дъжд, как да прекрати омагьосан сън и как да превърне човешката глава в магарешка (както в пиесата на Шекспир). И колкото по-нататък четеше, толкова по-чудни и по-истински ставаха картинките.