След малко стигна до една страница, така препълнена с картинки, че думите едва се забелязваха. Едва… но успя да забележи първите думи. Те бяха следните:
БЕЗПОГРЕШНА МАГИЯ ЗА ПРИДОБИВАНЕ НА НЕЗЕМНА КРАСОТА ОТ ТАЗИ, КОЯТО Я ИЗРЕЧЕ.
Луси се взря в картинките като доближи лице до страницата. Макар допреди малко да й се бяха сторили разположени нагъсто и в безпорядък, сега осъзна, че може да ги различава ясно. Първата представляваше момиче, застанало до бюро и зачетено в огромна книга. Момичето бе облечено също като нея. На следващата картинка Луси (защото момичето на картината бе самата тя) стоеше с отворена уста и със страшно изражение на лицето. Нареждаше или декламираше нещо. На третата картина вече бе придобила неземна красота. Странното бе, че колкото и дребни да бяха изглеждали картинките отначало, сега Луси от картината изглеждаше голяма колкото истинската. Те се погледнаха в очите. След малко истинската Луси отклони погледа си, заслепена от красотата на другата, макар че виждаше някаква прилика със себе си в това прекрасно лице. После картините се заредиха с голяма бързина. Тя се видя седнала на висок трон по време на голям турнир в Калормен и всички крале на света се биеха заради нейната красота. След това от турнири се премина към истински войни. Нарния и Арченланд, Телмар и Калормен, Галма и Теребинтия бяха опустошени от гнева на кралете и херцозите, водещи битки за нейното благоволение. После настъпи промяна и Луси, все още неземно красива, се озова обратно в Англия. Тогава Сюзан, която винаги бе смятана за красавицата на семейството, се завърна у дома от Америка. Сюзан на картина приличаше досущ на истинската, само че беше по-грозна и имаше злобно изражение. И сестра й завидя на ослепителната красота на Луси, но това нямаше никакво значение. Сега никой не обръщаше внимание на Сюзан.
— Ще изрека тази магия — проговори Луси. — Не ме интересува друго, ще я изрека! — Тя каза „не ме интересува друго“, защото чувстваше, че не трябва да го прави.
Но щом погледна пак към началните думи на магията, тя видя в средата на текста, където преди малко със сигурност нямаше картини, огромното лице на един лъв — на Лъва, на самия Аслан, вперил поглед в нея. Беше нарисуван с яркозлатист цвят и на Луси й се стори, че той се движи от страницата към нея. Наистина по-късно тя не бе напълно сигурна дали не се бе помръднал. Във всеки случай добре познаваше този израз на лицето му. Той ръмжеше и повечето му зъби се виждаха. Луси страшно се изплаши и веднага затвори страницата.
След малко стигна до магия, с чиято помощ можеше да разбере какво мислят за нея приятелите й. Луси толкова много бе искала да опита предишната магия и почувства, че трябва да се награди, задето не я бе изрекла и реши да произнесе тази. Забързано, сякаш се страхуваше да не промени решението си, тя промълви думите (нищо не може да ме накара да ви ги кажа). После зачака нещо да се случи.
Тъй като нищо не се случи, тя се загледа в картинките. И веднага забеляза последното нещо, което бе очаквала — картинка на третокласен вагон във влак, в който седяха две ученички. Луси веднага ги позна. Това бяха Марджъри Престън и Ан Федърстоун. Само че сега това бе нещо повече от картина. Тя оживя. Тя виждаше телеграфните стълбове, преминаващи покрай прозореца. Момичетата се смееха и разговаряха. Постепенно, както при настройване на радиостанция, тя дочу какво говореха.
— Ще се виждаме ли изобщо този срок? Или пак ще се мъкнеш през цялото време с Луси Певънзи? — попита Ан.
— Не знам какво искаш да кажеш с това „ще се мъкнеш“ — отвърна Марджъри.
— Разбира се, че знаеш — настоя Ан. — Ти беше полудяла по нея миналия срок.
— Нищо подобно! — възрази Марджъри. — Не съм толкова глупава. Не е лошо момиченце, но към края на срока вече взе да ми омръзва.
— Тогава няма да имаш никаква възможност за това другия срок — извика Луси. — Лицемерно животно такова! — Звукът от собствения й глас обаче й напомни, че говори на картина и че истинската Марджъри бе някъде много далече в един друг свят.
„Ах — рече си Луси, — имах по-добро мнение за нея. Миналия срок й правех най-различни услуги и й бях вярна приятелка както малко момичета биха постъпили. И тя го знае! Да говори така точно на Ан Федърстоун! Чудя се дали всичките ми приятелки са такива? Има много картинки… Не! Повече няма да гледам. Няма, няма…“ И тя обърна страницата с голямо усилие, но чак след като на нея капна голяма сърдита сълза.