На следващата страница се натъкна на магия „за обновяване на духа“. Тук картинките бяха по-малко на брой, но затова пък много красиви. Луси откри, че чете нещо, което наподобява повече на приказка, отколкото на магия. Заемаше цели три страници и още преди да стигне до края на първата, тя съвсем забрави, че чете. Заживя в приказката, все едно беше истинска и всички картинки бяха живи. Щом стигна до последната страница и прочете края, тя си каза: „Това е най-хубавата приказка, която някога съм чела или някога ще прочета. Ах, да можех да продължа да я чета цели десет години. Поне мога да я прочета още веднъж.“
Но тук влезе в действие част от магията на Книгата. В нея нямаше връщане назад. Десните страници, които водеха напред, можеха да се разгръщат, но левите страници — не.
„Колко жалко! — възкликна Луси. — Толкова исках да я прочета пак. Сигурно поне си я спомням. Така… тя беше за… за… олеле, ето изчезна. Дори последната страница вече се изгубва. Тази Книга е много особена. Как можах да забравя? Тя беше за една чаша, един меч, едно дърво и един зелен хълм… това си го спомням. Но останалото го забравих. Какво ще правя сега?“
Тя така и никога не си я припомни. Оттогава хубавата приказка за Луси бе онази, която й напомняше за забравената от Книгата на Вълшебника.
Тя заразгръща по-нататък и за своя изненада намери страница без никакви картинки, но първите думи на нея бяха: „Магия за правене на скритите неща видими“. За да свикне с трудните думи, прочете я първо наум и после я изрече на глас. Веднага разбра, че магията действа. Докато говореше, цветовете се завърнаха в главните букви в горния край на страницата и в полетата започнаха да се появяват картинки. Все едно нагряваш на огън нещо, написано с невидимо мастило, и текстът бавно се появява, само че вместо мътния цвят на лимонов сок (който е най-лесното невидимо мастило) тук цветовете бяха златни, сини и яркочервени. Картините бяха малко странни и на тях имаше фигури, чийто вид не се хареса особено на Луси. После помисли: „Сигурно съм направила всичко видимо, а не само Топурковците. Може би има множество невидими същества, обитаващи това място. Не съм сигурна, че искам да ги видя всичките.“
В този миг чу откъм коридора зад себе си меки, тежки стъпки. Естествено веднага си спомни казаното й за Вълшебника, който ходи бос и не вдига шум повече от една котка. Винаги е по-добре да се извърнеш, отколкото да усещаш как нещо се промъква зад гърба ти. Луси се обърна.
Лицето й просветна. За миг заприлича на красивата Луси от картинката (само дето, разбира се, не го знаеше). После нададе тих радостен вик и се затича с протегнати ръце. На прага стоеше самият Аслан, Лъва, най-върховният от всички Върховни крале. Той бе осезаем и топъл. Остави се тя да го целуне и да зарови лице в грейналата му грива. От гърлото му се разнесе нисък, но мощен звук, за който Луси предположи, че е мъркане.
— О, Аслан! — извика тя. — Колко е хубаво, че дойде.
— Бях тук през цялото време — отвърна той, — но ти току-що ме направи видим.
— Аслан — изрече Луси почти с укор, — не ми се подигравай! Като че ли аз мога да сторя нещо, с което да те направя видим. Теб?!
— Така беше — каза Аслан. — Мислиш ли, че не се подчинявам на собствените си правила?
След кратко мълчание той заговори отново:
— Дете, мисля, че те хванах да подслушваш.
— Да послушвам ли?
— Ти подслуша разговора на твоите съученички.
— О, това ли? Не знаех, че това е подслушване. Не беше ли магия?
— Да шпионираш другите чрез магия е същото като да го правиш по друг начин. А преценката за приятелката ти не беше правилна. Тя е слабохарактерна, но те обича. Изплаши се от по-голямото момиче и каза нещо, което всъщност не мисли.
— Струва ми се, че никога няма да мога да забравя това, което тя каза.
— Няма да го забравиш ли?
— О, Аслан — пророни Луси. — Всичко ли развалих? Да не би да искаш да кажеш, че щяхме да продължим да сме приятелки, ако не беше това… и то много добри приятелки, може би за цял живот… а сега няма да бъдем?
— Дете — рече Аслан, — не съм ли ти обяснявал вече, че на никого не е дадено да знае какво би могло да се случи?
— Да, така е, Аслан — призна Луси. — Съжалявам. Но моля те…
— Кажи, мило мое.
— Ще мога ли някога да прочета отново същата приказка. Тази, която не можах да си спомня. Ще ми я разкажеш ли, Аслан? Хайде, много те моля. — Да, наистина ще ти я разказвам много години наред. Но сега, да вървим. Трябва да се срещнем със стопанина на тази къща.
Глава единадесета
Тромоходите са щастливи
Луси последва огромното тяло на Лъва по коридора и веднага видя как се приближава към тях босоног старец, облечен с червен халат. Върху бялата му коса имаше венец от дъбови листа, брадата му стигаше до пояса и се подпираше на жезъл със странна изработка. Щом видя Аслан, той се поклони ниско и каза: