— Добре дошъл, Господарю, в най-смирения дом от всичките ти владения.
— Изморяваш ли се, Кориакин, да управляваш глупавите поданици, които съм ти поверил?
— Не! — отвърна Вълшебника. — Те са много глупави, но безвредни. Започвам дори да се привързвам към тях. Понякога може би ставам малко нетърпелив в очакване на деня, когато ще могат да бъдат управлявани с разум вместо с брутална магия.
— Всяко нещо с времето си, Кориакин — рече Аслан.
— Да, всичко с благовремието си, Господарю — бе отговорът. — Възнамеряваш ли да им се покажеш?
— Не — отвърна Лъва с тихо полуръмжене, което означаваше (според Луси) нещо като смях. — Биха се изплашили от мен до смърт. Много звезди ще остареят и ще дойдат да си почиват на островите, преди твоят народ да узрее за това. А и днес преди залез трябва да се явя на джуджето Тръмпкин, което седи в замъка Каир Паравел и брои дните до завръщането на господаря си Каспиан. Ще му разкажа твоята приказка, Луси. Недей да тъжиш. Скоро ще се срещнем пак.
— Прощавай, Аслан, но кое наричаш ти „скоро“?
— Наричам всички времена „скоро“ — отвърна Аслан и начаса изчезна. Луси остана насаме с Вълшебника.
— Отиде си! — възкликна той. — Остави и двамата оклюмали. Винаги е така. Не можеш да го задържиш, не е като да е питомен лъв. А на теб хареса ли ти моята книга?
— Части от нея ми харесаха много, наистина — отговори Луси. — През цялото време ли знаехте, че съм тук?
— Естествено, когато позволих на Тромавците да се направят невидими, знаех, че скоро ще пристигнеш, за да развалиш магията. Не бях съвсем сигурен за точния ден. А тази сутрин не гледах много внимателно. Разбираш ли, те ме направиха невидим, а от невидимостта винаги ме избива на сън. Хей, ето че пак се прозявам. Ти гладна ли си?
— Ами може би малко — отвърна Луси. — Нямам никаква представа колко е часът.
— Ела! — повика я Вълшебника. — За Аслан може всяко време да е „скоро“, но в моя дом всеки път, когато някой е гладен, е един часът.
Той я поведе по коридора и отвори една от вратите. Луси влезе и се озова в приветлива стая, пълна с цветя и слънчеви лъчи. Когато влязоха, масата бе празна, но това, разбира се, бе вълшебна маса и само при една дума на стареца се появиха покривка, сребърни прибори, чинии, чаши и храна.
— Надявам се, да обичаш такива неща — каза Вълшебника. — Опитах се да наподобя храната на тази в твоята страна, а не тази, която може би си яла напоследък.
— Прекрасна е! — възхити се Луси.
Това бе точно така — горещ омлет, студено агнешко с грах, ягодов сладолед, лимонов нектар и мляко с какао за десерт. Вълшебника обаче пи само вино и яде само хляб. Изобщо не беше страшен и двамата с Луси скоро си приказваха като стари приятели.
— Кога ще задейства магията? — попита Луси. — Тромавците веднага ли ще станат видими?
— Да, те вече са видими. Може би все още спят. Имат навика да си почиват по средата на деня.
— А сега когато са видими, ще направите ли тъй, че да спрат да бъдат грозни? Ще ги направите ли както са били преди?
— Виж, това е деликатен въпрос — отговори Вълшебника. — Разбираш ли, единствено на тях им се струва, че преди това са били хубави на вид. Те твърдят, че са били загрозени, но аз не смятам така. Много хора могат да кажат, че промяната е била за добро.
— Много ли са високомерни?
— Така е. Или поне Главния тромавец е такъв и е научил и останалите. Винаги вярват на всичко, което казва.
— Забелязахме — рече Луси.
— Да-а. Без него ще сме по-добре донякъде. Естествено мога да го превърна в нещо друго или да го омагьосам така, че те да не вярват на нито една негова дума. Но не ми се ще да постъпвам така. За тях е по-добре да му се възхищават, отколкото да не почитат когото и да било.
— Не се ли възхищават от вас?
— От мен? Не! — засмя се Вълшебника. — Никога не биха се възхитили от мен.
— А защо ги загрозихте… искам да кажа според тях?
— Не искаха да изпълнят нареждането ми. Работата им е да гледат градината и да отглеждат зеленчуци. Не за мен, както смятат те, а за себе си. Изобщо нямаше да го правят, ако не ги карах. Естествено, за градината трябва вода. Има един много хубав извор на около километър нагоре по хълма. А от него тръгва поточе, което минава точно покрай градината. Аз само ги накарах да наливат вода от поточето, вместо да се разкарват до извора с кофите си по два-три пъти на ден и да се морят. Да не говорим, че разливат половината вода по пътя. Но те не разбираха защо. Накрая ми отказаха направо.