— Не, не… Сама ще се справиш много по-добре.
— Много благодаря за обяда — извика Луси и бързо изтича към стълбите.
Спусна се бързичко по стъпалата, които бе изкачвала толкова притеснено сутринта, и се сблъска с Едмънд на долната площадка. Всички останали бяха с него и чакаха. Луси усети как съвестта започна да я гризе, виждайки разтревожените им лица и осъзнавайки колко дълго ги е била забравила.
— Всичко е наред! — извика тя. — Всичко е наред! Вълшебника не е опасен… а аз го видях… Аслан!
След това изхвърча като вятър в градината. Там земята се тресеше от скокове, а въздухът отекваше от виковете на Моноходите. Шумът се усили, когато забелязаха Луси.
— Ето я, ето я — извикаха те. — Три пъти „Ура“ за момиченцето. Браво! Хубав номер сви на стария господин, така си е.
— Безкрайно съжаляваме, че не можем да ви предоставим удоволствието да ни погледате във вида, в който бяхме, преди да ни направят грозни. Едва ли щяхте да повярвате. Това е истината. Не може да се отрече, че сега сме безкрайно грозни и няма смисъл да ви лъжем.
— Ей, Вожде, точно така, точно така! — откликнаха останалите, подскачайки като балони-играчки. — Ти го каза, ти го каза.
— Но аз мисля, че изобщо не сте грозни — изкрещя Луси, за да надвика врявата. — Изглеждате много добре.
— Чуйте я, чуйте я — казаха Моноходите. — Вярно говориш, госпожичке. Наистина изглеждаме добре. По-красиви от нас едва ли ще намериш. — Изрекоха това без никакво съмнение и сякаш не забелязаха, че са променили мнението си.
— Тя казва — отбеляза Главния моноход — колко добре сме изглеждали, преди всички да ни загрозят.
— Вярно казваш, Вожде! — взеха да нареждат останалите. — Точно това каза. Ние я чухме сами.
— Нищо подобно! — изкрещя Луси. — Казах, че сега сте много симпатични.
— Точно така, точно така — каза Главния моноход. — Каза, че тогава сме били много симпатични.
— Чуйте ги, чуйте ги и двамата — рекоха Моноходите. — Това се казва двойка. Винаги прави! Изразиха се по възможно най-добрия начин.
— Но ние казваме две противоположни неща! — Луси тропна с крак от нетърпение.
— Ама разбира се, точно така — отвърнаха Моноходите. — Именно противоположни! Само така, продължавайте в този дух и двамата.
— Вие можете да подлудите човек — призна Луси и се предаде. Но Моноходите изглеждаха напълно доволни и тя реши, че разговорът като цяло е бил успешен.
А преди да си легнат вечерта, се случи още нещо, което направи съществата още по-доволни от еднокракото им състояние. Каспиан и всички нарнийци се върнаха възможно най-бързо на брега, за да предадат новините на Райнс и останалите на борда на „Разсъмване“, които вече бяха доста разтревожени. Естествено, Моноходите отидоха с тях и през цялото време подскачаха като футболни топки и се съгласяваха един с друг на висок глас. Накрая Юстас каза:
— Добре ще е Вълшебника да ги направи неми вместо невидими.
Скоро обаче съжали, че го е казал, защото се наложи да обяснява, че неми означава такива, които не могат да се чуят. Макар и да положи много усилия, така и не се убеди, че Моноходите го разбраха. Особено се подразни от финалните им думи, а именно:
— Е, той не може да изказва идеите си като нашия Вожд. Но ще се научиш, млади човече. Слушай него! Ще ти покаже как да говориш. Той е истински оратор.
Щом стигнаха до залива, на Рипичийп му дойде блестяща идея. Свалиха от кораба неговото малко кану и той взе да гребе насам-натам, докато Моноходите не се заинтересуваха сериозно. Тогава Мишката се изправи и каза:
— Достойни и интелигентни Моноходи, на вас не са ви необходими лодки. Всеки от вас има ходило, което ще му свърши чудесна работа. Просто подскачате колкото се може по-леко във водата и ще видите какво ще стане.
Главният Моноход се отдръпна и предупреди останалите, че водата е много мокра, но един-двама от по-младите опитаха почти веднага. После още неколцина последваха примера им и накрая цялата им дружина стори същото. Всички скочиха без грешка. Гигантското ходило на Моноходите им служеше за естествен сал или лодка и когато Рипичийп ги научи как да си изсекат малки гребла, до един загребаха из залива и около „Разсъмване“. Приличаха на флотилия от малки канута с по едно тлъсто джудже в самия край на кърмата. Правеха си и състезания, а от палубата спускаха бутилки с вино като награди. Моряците стояха на перилата на кораба, гледаха ги и се превиваха от смях.
Тромавците бяха много доволни и от новото си име Моноходи, което им се струваше великолепно, макар че все не можеха да го произнесат правилно.
— Точно такива сме — ревяха те. — Многоходи, Хорамони, Ходимони. На езика ни беше да се наречем така. — Но скоро те го смесиха със старото си име на Тромавци и накрая започнаха да се наричат Тромоходи, и сигурно това ще им е името още векове наред.