— Ще продължаваме ли? — попита накрая Каспиан.
— Не, ако послушате моя съвет — рече Дриниан.
— Прав е капитанът! — откликнаха неколцина моряци.
— Почти съм готов да се съглася — каза Едмънд.
Луси и Юстас не казаха нищо, но вътрешно се почувстваха много щастливи от обрата, който събитията вземаха. Изведнъж обаче звънкият глас на Рипичийп наруши тишината.
— Защо не? — изписука той. — Ще ми обясни ли някой защо няма да продължим?
Никой не изгаряше от желание да обясни защо и Рипичийп продължи:
— Ако говорех на селяни или на роби, щях да предположа, че това предложение произтича от страх. Но се надявам, че никой в Нарния няма да ми каже, че дружина от благородни и кралски личности в разцвета на годините си са хукнали да бягат, защото ги е било страх от тъмното.
— Но каква е ползата да влизаме в този мрак? — попита Дриниан.
— Полза ли? — рече Рипичийп. — Полза ли, капитане? Ако под полза разбираш да си напълним стомасите и кесиите, признавам, че от това не би имало никаква полза. Доколкото знам, не сме тръгнали да търсим полезни неща, а да търсим приключения и слава. А това приключение е най-интересното измежду всички, за които съм чувал, и ако сега се откажем, това немалко би накърнило нашата чест.
Няколко моряци измърмориха нещо под носа си, което звучеше като „Мътните я взели честта!“, но Каспиан каза:
— Стига вече, Рипичийп! Почти ми се ще да бяхме те оставили вкъщи. Но щом поставяш въпроса по този начин, ще се наложи да продължим. Освен ако Луси няма нещо против?
Луси почувства, че има ужасно много неща против, но вместо това изрече на глас:
— Както искате.
— Но Ваше величество ще нареди поне да запалим фенерите, нали?
— На всяка цена — каза Каспиан. — Заемете се с това, капитане.
Всички фенери — на кърмата, на носа и на върха на мачтата — бяха запалени. Дриниан нареди да сложат и две факли по средата на кораба. На слънчевата светлина те изглеждаха бледи и немощни. После всички моряци освен неколцината дежурни на веслата бяха извикани да заемат бойните си позиции на палубата в пълно бойно снаряжение и с изтеглени мечове. Луси и двама стрелци се разположиха на наблюдателницата с опънати тетиви и стрели на лъковете. Морякът Райнелф застана на носа с лот и бе готов да измерва дълбочината. Един до друг стояха Рипичийп, Едмънд, Юстас и Каспиан, облечени в ризници. Дриниан пое руля.
— А сега, в името на Аслан, напред! — извика Каспиан. — Бавно и равномерно гребане. Всички да мълчат и да слушат заповедите.
Щом моряците започнаха да гребат, със скърцане и свистене „Разсъмване“ запълзя напред. От наблюдателницата Луси можа ясно да улови точния момент, в който навлязоха в чернотата. Докато кърмата беше още осветена от слънцето, носът вече бе изчезнал. Луси видя как стана всичко. В един миг позлатената кърма, синьото море и небето грееха облени в слънчева светлина, а миг след това морето и небето изчезнаха. Фенерът на кърмата, до този момент едва забележим, се превърна в единствената точка, показваща къде свършва корабът. Пред фенера се открояваше черната фигура на Дриниан, приведен над руля. Долу, под нея, факлите осветяваха две малки части от палубата и се отразяваха в мечове и шлемове, а на предната палуба се виждаше още едно островче светлина. Като изключим тези осветени места, наблюдателницата, която бе осветена от фенера на мачтата, закачен точно над нея, приличаше на малък светъл остров, носещ се в самотния мрак. А самите светлини, запалени в неподходящо време, изглеждаха зловещи и неестествени. Луси забеляза, че беше и много студено.
Никой не разбра колко продължи пътешествието навътре в чернотата. Само скърцането на шлюзовете и удрянето на веслата показваше, че изобщо се движат. Едмънд напразно се взираше от носа на кораба — не виждаше нищо освен отражението на фенера във водата пред себе си. То изглеждаше размазано и вълничките, образувани от напредващия нос, бяха дребни и безжизнени. Времето течеше и всички освен гребците се разтрепериха от студ.
Изведнъж отнякъде (никой не бе наясно откъде) долетя нечовешки вик или пък вик на човек, обзет от такъв краен ужас, че човешкото в него се бе заличило.
Каспиан все още се мъчеше да заговори, но устата му бе прекалено суха, когато се чу пронизителният глас на Рипичийп. В тишината звучеше по-силно от обикновено.
— Кой е там? — провикна се той. — Ако си враг, не се страхуваме от теб, а ако си приятел, ще научим враговете ти да се боят от нас.
— Милост! — извика гласът. — Милост! Дори ако сте поредният сън, имайте милост. Вземете ме на борда! Вземете ме, дори и да ме убиете! Но в името на всичко милостиво, не изчезвайте и не ме оставяйте в тази страшна земя.