— Къде си? — викна Каспиан. — Ела на борда и бъди добре дошъл.
Чу се друг вик, от ужас или от радост, и те усетиха, че някой плува към тях.
— Моряци, пригответе се да го вдигнете! — заповяда Каспиан.
— Да, Ваше величество — отвърнаха моряците.
Няколко от тях се скупчиха на бакборда с въжета, а един от тях, наведен ниско през борда, държеше факлата. От черната вода се появи обезумяло бледо лице. След известно дърпане и катерене десетина приятелски ръце изтеглиха непознатия на палубата.
Едмънд си помисли, че никога преди не е виждал по-налудничав човек. Макар да не изглеждаше много стар, рошавата му коса бе бяла, отслабналото му лице — изпито, а по тялото му вместо дрехи се оцеждаха дрипи. Но първото, което се забелязваше в него, бяха широко отворените очи, които сякаш бяха без клепачи и изразяваха агонизиращ, чист страх. Щом стъпи на палубата, той извика:
— Бягайте, бягайте! Обръщайте кораба и бягайте! Гребете, гребете, ако ви е мил животът! Бягайте от този прокълнат бряг.
— Съвземи се и ни кажи каква е опасността. Нямаме навика да бягаме — рече Рипичийп.
Непознатият ужасно се стресна от гласа на Мишката, която досега не бе забелязал.
— Няма значение, бягайте оттук! — с мъка произнесе той. — Това е островът, където сънищата се сбъдват.
— В такъв случай това е мястото, което търся цял живот — каза един от моряците. — Ако слезем там, сигурно ще бъда женен за Нанси.
— А аз ще намеря Том отново жив — рече друг.
— Глупаци! — ядоса се мъжът и тропна с крак. — Такива приказки ме доведоха тук. По-добре да бях се удавил или никога да не бях се раждал. Чувате ли какво ви говоря? Тук се сбъдват сънищата. Сънищата, разбирате ли?! Стават реални и живи. Не мечтите, а сънищата!
Около половин минута всички мълчаха. После издрънчаха доспехи и екипажът се втурна към главния люк с всичка сила. Метнаха се на веслата и започнаха да гребат както никога през живота си. Дриниан въртеше руля, а боцманът задаваше най-бързия такт, виждан някога по моретата. Защото само половин минута бе необходима на всеки от тях, за да си спомни някои свои сънища (сънища, след които се страхуваш да заспиш отново) и да осъзнае какво значи хвърлена котва на остров, където сънищата се сбъдват.
Само Рипичийп остана невъзмутим.
— Ваше величество, Ваше величество — извика той, — нима ще търпите този бунт, този подъл страх? Това е всяване на паника и неподчинение!
— Гребете, гребете! — изрева Каспиан. — Гребете, ако ви е мил животът! Правилен курс ли сме поели, Дриниан? Каквото искаш казвай, Рипичийп, но има някои неща, които човек не може да понесе.
— В такъв случай имам късмет, че не съм човек — промърмори Рипичийп и направи неохотен поклон.
Луси чу всичко от върха на мачтата. В мига онзи неин сън, който се бе опитвала най-силно да забрави, се върна в съзнанието й тъй ясно, сякаш току-що се бе събудила от него. Ето какво оставаше зад тях в тъмнината на острова! За секунда й се прииска да слезе на палубата и да бъде близо до Едмънд и Каспиан. Но какъв смисъл имаше? Ами ако сънищата започнеха да се сбъдват, самите Едмънд и Каспиан можеха да се превърнат в страшилища, преди да ги е докоснала. Тя сграбчи парапета на наблюдателницата и се помъчи да се успокои. С всичка сила гребяха обратно към светлината — след няколко секунди всичко щеше да е наред. Но все пак защо не можеше да е наред и сега!
Макар че гребането вдигаше доста шум, то не можеше да преодолее напълно невероятната тишина, обгърнала кораба. Всички знаеха, че е по-добре да не слушат, да не напрягат слуха си за звуци, идващи откъм чернотата. Но не можеха да не слушат. Скоро всички чуваха разни неща, и то различни.
— Чуваш ли един шум като… като огромни ножици, които се отварят и затварят… някъде там? — обърна се Юстас към Райнс.
— Шт! — прошепна Райнс. — Чувам как онези пълзят по корпуса на кораба.
— Това ей сега ще се качи на мачтата — рече Каспиан.
— Пфу! — обади се един моряк. — Гонговете започват да бият. Знаех си, че така ще стане.
Каспиан се опита да не гледа в определена посока, особено зад себе си. Приближи се до Дриниан и му каза много тихо:
— Дриниан, колко време гребахме в обратната посока… искам да кажа, преди да приберем непознатия?
— Може би около пет минути — прошепна в отговор Дриниан. — Защо питаш?
— Защото мина повече време, откакто гребем в противоположната посока.
Ръката на Дриниан върху руля потрепери и по лицето му потече струйка пот. Същата мисъл бе дошла наум на всички на борда.
— Никога, никога няма да можем да излезем оттук — завикаха гребците. — Той направлява кораба в грешна посока. Плаваме в кръг и никога няма да излезем оттук.