Непознатият, който до този момент лежеше свит на палубата, се изправи и избухна в смразяващ, истеричен смях.
— Никога да не излезем оттук! — изпищя той. — Точно така. Разбира се. Никога няма да излезем оттук. Какъв глупак бях да си помисля, че онези ще ме пуснат толкова лесно. Не, никога няма да излезем оттук!
Луси наведе глава над парапета на наблюдателницата и прошепна:
— Аслан, Аслан, ако някога си ни обичал, прати ни помощ сега.
Чернотата не намаля, но тя се почувства малко, съвсем малко по-добре. „Всъщност в края на краищата още нищо не ни се е случило“ — помисли тя.
— Вижте! — с дрезгав глас извика откъм носа Райнелф.
Отпред се виждаше мъничка светла точка и докато я гледаха, един широк лъч от нея падна върху кораба. Той не промени заобикалящия ги мрак, но целият кораб се освети като от прожектор. Каспиан премигна, огледа се наоколо и видя безумния, неподвижен израз на лицата на другарите си. Всички гледаха в същата посока, а зад всекиго лежеше черната му сянка с остри ръбове.
Луси се взря в лъча и след малко забеляза нещо в него. Отначало й заприлича на кръст, после на самолет, след това на хвърчило и накрая с плющене на крила се озова точно над тях. Видяха, че е албатрос. Той направи три кръга около мачтата, после кацна за миг върху най-високата точка на позлатения дракон на носа и нададе силен крясък, наподобяващ думи, които никой обаче не разбра. След това разпери криле и литна бавно напред — леко вдясно. Дриниан насочи кораба след него, без да се усъмни в доброто водителство на птицата. Никой освен Луси не разбра, че докато кръжеше около мачтата, албатросът бе прошепнал с гласа на Аслан: „Смелост, дете мое!“ Тя бе сигурна в това, а във въздуха се бе разнесло сладостно ухание.
След минута чернотата придоби сивкав цвят и едва осмелили се да се надяват на по-добър изход, те вече бяха на слънце — сред топлината и синьото море. Веднага всички разбраха, че няма нищо, от което да е боят — и никога не е имало. Премигвайки, огледаха се наоколо. Яркият цвят на кораба ги изуми — те почти бяха очаквали да видят как чернотата е залепнала за бялото, зеленото и златното под формата на мръсотия и нечиста пяна. Тогава един от тях започна да се смее. Последваха го други.
— Струва ми се, че изпаднахме в глупавото положение и сами си го докарахме — каза Райнелф.
Без да губи време, Луси слезе на палубата, където останалите се бяха скупчили около новодошлия. Дълго време той бе прекалено щастлив, за да проговори. Просто съзерцаваше морето и слънцето, пипаше корпуса и въжетата, сякаш да се увери, че е наистина буден, а по бузите му се стичаха сълзи.
— Благодаря ви — рече той накрая. — Спасихте ме от… но няма да говоря за това. А сега нека ви кажа кой съм. Аз съм телмарин от Нарния. Когато все още бях нещо, ме наричаха лорд Рууп.
— Аз пък съм Каспиан, крал на Нарния. Отправих се на плаване да търся вас и вашите спътници, които са били приятели на баща ми.
Лорд Рууп падна на колене и целуна ръката на краля.
— Сир — рече той, — вие сте човекът, когото най-много исках да срещна. Изпълнете ми едно желание.
— Какво е то? — попита Каспиан.
— Никога да не ме питате, нито да позволявате някой да ме пита какво съм видял през годините, прекарани на Черния остров.
— Лесно изпълнимо желание, милорд — отвърна Каспиан и прибави, потръпвайки: — Да ви питаме? За нищо на света! По-скоро бих дал всичките си съкровища, за да не слушам това.
— Сир — обади се Дриниан, — този вятър е добър за плаване в югоизточна посока. Да наредя ли на горките ни моряци да опъват платната? А после всеки, от когото в момента няма нужда, право на хамака си?
— Да — каза Каспиан, — и раздайте грог на всички. Ех, аз самият чувствам, че бих могъл да спя цяло денонощие.
Целия следобед, обзети от голяма радост, те плаваха с попътен вятър в посока югоизток и зад кърмата черната гърбица се смаляваше все повече и повече. Никой обаче не забеляза кога е изчезнал албатросът.
Глава тринадесета
Тримата спящи
Вятърът не спря, но отслабваше с всеки изминат ден, докато накрая вълните заприличаха на гънки по водата и корабът часове наред се носеше като по езеро. „На изток всяка нощ изгряваше ново съзвездие, невиждано от никого в Нарния, а може би и от никоя жива душа“ — мислеше си Луси със смесени чувства на радост и страх. Новите звезди бяха едри и ярки, а нощите — топли. По-голямата част от хората спяха на палубата, разговаряха до късно през нощта или се облягаха на фалшборда и гледаха бляскавия танц на пръските, вдигани от носа на кораба.