Каспиан се подчини и Мишката, застанала на масата, вдигна златната чаша между лапичките си и произнесе:
— Мадам, за ваше здраве! — след което се нахвърли на студения паун.
Не след дълго всички последваха примера му. Бяха много гладни, а храната, макар и не съвсем подходяща за ранна закуска, беше отлична за късна вечеря.
— Защо се нарича Аслановата маса? — попита след малко Луси.
— Сложена е по негова заповед — отговори момичето — за онези, които стигнат чак дотук. Някои наричат този остров Края на света, защото макар и да можете да плавате и по-нататък, това е началото на края.
— Но как така храната не се разваля? — попита практичният Юстас.
— Изяжда се и се подновява всеки ден — отвърна момичето. — Сега ще видите как.
— А какво да правим със спящите? — попита Каспиан. — В света, от който идват моите приятели (тук той кимна към Юстас и двамата Певънзи) има приказка за това как един принц или крал пристига в замък, където всички хора спят омагьосани. В тази приказка магията можела да се развали единствено ако принцът целуне принцесата.
— Само че тук е по-различно — усмихна се момичето. — Тук той може да целуне принцесата едва след като развали магията.
— Тогава, в името на Аслан, покажи ми веднага как да се захвана с това дело.
— На това ще те научи моят баща.
— Баща ти?! — възкликнаха всички в един глас. — Но кой е той? И къде е?
— Погледнете! — отвърна момичето и се обърна, сочейки вратата в склона.
Глава четиринадесета
Началото на Края на света
Вратата бавно се отвори и оттам се показа друга фигура — висока и изправена като първата, но не така стройна. Не носеше светилник, но сякаш от самата нея струеше светлина. Когато се доближи, Луси видя, че това бе старец. Той имаше сребриста брада, която стигаше до босите му крака, а посребрената коса падаше до петите му. Дрехата му като че ли бе направена от руното на сребърна овца. Той изглеждаше тъй кротък и сериозен, че пътешествениците за втори път станаха на крака и запазиха мълчание.
Без да проговори, Стареца се приближи до тях и застана от другата страна на масата срещу дъщеря си. После и двамата вдигнаха ръце и се обърнаха с лице на изток. В тази поза те запяха. Иска ми се да можех да запиша песента, но никой от присъстващите не я запомни. После Луси казваше, че мелодията била висока, почти пронизителна, но прекрасна — „прохладна песен, като в ранно утро“. Докато те пееха, сивите облаци се вдигнаха от източния хоризонт, а белите прозорци в небето растяха и ставаха все по-големи. После всичко побеля и морето заблестя като сребро. Дълго след това (двамата пееха през цялото време) небето на изток руменееше, докато накрая слънцето изплува от морето и дългите му лъчи проблеснаха по златото, среброто и по каменния нож на масата.
Само веднъж или дваж преди това нарнийците се бяха питали дали по тези морета слънцето не изглежда по-голямо, отколкото в техните земи. Този път бяха сигурни в това. Нямаше грешка. Блясъкът на лъчите му по росата и по масата бе далече по-силен от всички утрини, които бяха виждали. И както по-късно каза Едмънд: „Въпреки че на това плаване се случиха много неща, които звучат по-вълнуващо, всъщност този момент беше най-вълнуващият.“ Сега вече наистина разбраха, че са дошли до началото на Края на света.
После като че ли нещо долетя до тях откъм самия център на изгряващото слънце. Разбира се, човек не можеше да погледне направо в тази посока, за да се увери. След малко въздухът се изпълни с гласове, които подеха същата песен, която пееха момичето и баща му, но с много по-ритмична мелодия и на неразбираем език. Стотици хиляди големи бели птици пристигаха и кацаха навсякъде: по тревата, по плочите, по масата, по раменете на хората, по ръцете и главите им, докато накрая земята сякаш бе покрита със сняг. Също като снега те не само правеха всичко бяло, но и замъгляваха и притъпяваха всички форми. Луси погледна измежду крилете на птиците, които я покриваха, и видя как една от тях долетя при Стареца с нещо в човката, което приличаше на мъничък плод, и го постави в устата на Стареца. Може и да е било горящ въглен, но бе твърде бляскав, за да се види ясно.
В този момент птиците спряха да пеят и се заеха с масата. Когато приключиха, всичко, което можеше да се яде или пие, бе изчезнало. Стотиците хиляди птици отлетяха, отнасяйки всичко негодно за храна и пиене като кости, люспи и черупки, и се отправиха по обратния път към изгряващото слънце. Но сега, понеже не пееха, пърхането на крилете им сякаш разтресе въздуха. Масата остана изчистена, а тримата нарнийски благородници продължаваха да спят непробудно.