Последва неловка тишина, след което членовете на екипажа се поклониха и се оттеглиха — един насам, друг натам, но повечето разговаряха на малки групички.
— А сега да се заемем с лорд Рууп — рече кралят.
Но като се обърна към масата, видя, че Рууп бе вече там. Той бе пристигнал незабелязан, докато траеше обсъждането, и седеше до лорд Аргоз. До него стоеше дъщерята на Раманду, която сякаш му беше помогнала да седне, а зад него бе Раманду, сложил ръце върху побелялата му глава. Дори на дневна светлина от ръцете на звездата струеше слабо сребристо сияние. По измъченото лице на Рууп играеше усмивка. Той протегна едната си ръка на Луси, а другата — на Каспиан. За секунда изглеждаше, сякаш ще проговори. После усмивката му стана още по-широка, като че ли бе обзет от някакво сладостно усещане, от устните му се изтръгна дълбока въздишка на задоволство, главата му клюмна на гърдите и той заспа.
— Горкият Рууп! — изрече Луси. — Толкова се радвам. Сигурно е преживял ужасни неща.
— Хайде да не мислим за това, а? — предложи Юстас.
Междувременно речта на Каспиан, може би подпомогната от островната магия, даваше точно желания резултат. При мисълта, че могат да бъдат изоставени, мнозина от нетърпеливите да не продължат плаването реагираха съвсем различно. Естествено, щом някой моряк обявеше, че е решил да поиска разрешение да бъде включен в плаването, останалите усещаха, че броят им намалява, и се чувстваха все по-неудобно. Така че още преди да изтече определеният половин час, няколко души определено се „подмазваха“ на Дриниан и Райнс с цел да бъдат включени в списъка (поне така го наричаха в моето училище). Скоро останаха само трима, които не искаха да тръгват, като се опитваха с всичка сила да убедят някой да остане с тях. Скоро след това остана само един. Накрая и той се уплаши да не го оставят сам и промени решението си.
В края на определения половин час всички се струпаха около Аслановата маса и застанаха в единия й край, а Дриниан и Райнс седнаха с Каспиан в другия край и му прочетоха списъка. Каспиан прие всички освен този който беше променил решението си в последния момент. Името му беше Питънкрим и докато останалите търсеха Края на света, той остана на Острова на звездата и през цялото време много му се искаше да бе заминал с тях. Той не беше човек, на когото да му е приятно да разговаря с Раманду и дъщеря му (нито пък на тях — с него), а и времето беше дъждовно. Въпреки че на Масата всяка вечер се появяваше великолепна храна, той не я хареса особено. Казваше, че го побивали тръпки да седи сам (и често на дъжда) в компанията на четиримата заспали лордове на другия край на масата. А щом останалите се върнаха, той почувства всички чужди. По пътя към вкъщи спряха на Уединените острови, където дезертира и отиде да живее в Калормен. Там разказвал чудни истории за приключенията си на Края на света дотогава, докато накрая сам започнал да си вярва. Така че в известен смисъл може да се каже, че той живял честито до края на дните си. Но никога не свикнал с мишките.
Онази нощ всички ядоха и пиха заедно на голямата маса сред колоните и гощавката не престана да се подновява по вълшебен начин. На следната сутрин „Разсъмване“ отплава за пореден път — точно след като огромните птици бяха се появили и отново изчезнали.
— Мадам — каза Каспиан, — надявам се да говоря пак с вас, когато вече съм развалил магията.
Дъщерята на Раманду го погледна и се засмя.
Глава петнадесета
Чудесата на Последното море
Скоро след като напуснаха острова на Раманду, те започнаха да усещат, че вече са отплавали от този свят. Всичко изглеждаше различно. Например откриха, че имат нужда от по-малко сън. Не им се спеше, нито им се ядеше много, дори не им се говореше освен шепнешком. Другото бе прекалено изобилната светлина. Сутрин слънцето изглеждаше два, дори и три пъти по-голямо. Огромните бели птици пееха с човешки гласове песен на език, който никой не разбираше. После се плъзгаха над тях и отлитаха далече зад кораба по пътя си към Аслановата маса. След малко се връщаха и изчезваха на изток.
„Колко прозрачна и чиста е водата!“ — каза си Луси, наведена над бакборда в ранния следобед на втория ден.
И наистина беше така. Първото, което забеляза, бе един малък тъмен предмет — голям колкото обувка, който плаваше редом с кораба. За миг помисли, че предметът се носи по повърхността. Но покрай нея мина и парче сух хляб, току-що изхвърлено от готвача, което сякаш щеше да удари тъмния предмет, но не го уцели. Луси видя, че тъмният предмет не може да бъде на повърхността. Той внезапно се увеличи, но след секунда отново възвърна нормалния си размер.