Изведнъж Луси си спомни, че е виждала нещо подобно да става и другаде… Но къде? Вдигна ръка към главата, сбръчка лице и се изплези от усилие да си припомни. Накрая успя. Ама разбира се! Същото се получаваше, когато в слънчев ден пътуваш с влак. Виждаш как черната сянка на вагона тича по полето със скоростта на влака. Поле влакът навлиза в теснина и веднага същата сянка се озовава близо до теб — огромна и бягаща по склона. След това излиза оттам и — хоп! — пак се е смалила и тича по полето.
„Това е сянката ни — сянката на «Разсъмване», която бяга по дъното на морето! — помисли Луси. — Когато става голяма, значи сме минавали над хълм. В такъв случай водата трябва да е много по-чиста, отколкото си мислех. Виждам дъното на морето на километри под нас!“
Едва открила това, тя разбра, че огромната сребриста шир, която от известно време бе пред очите й, без да я забелязва, всъщност бе пясъкът на морското дъно. А различните по-тъмни и по-светли петна не бяха светлини и сенки на повърхността, а истински предмети на дъното. В момента например преминаваха над куп мека пурпурнозелена маса, в средата на която се виждаше широка виеща се ивица с бледосив цвят. Сега, когато вече знаеше, че нещата се намират на дъното, Луси ги виждаше много по-ясно. Забеляза, че някои тъмни петна бяха по-високо разположени от други и леко се полюляваха. „Точно както дърветата се люлеят от вятъра — помисли си Луси. — Това е сигурно подводна гора.“
Минаха над светлата нишка и скоро към нея се присъедини друга светла ивица. „Ако бях там долу, тази нишка щеше да е като път през гората. А мястото, където се събира с другия път, щеше да е кръстовище. Ах, колко ми се иска да съм там. Вярвам, че нишката наистина е път! Виждам я как продължава и през открития пясък. Само че друг е цветът и е маркирана с нещо по краищата — с прекъсната линия. Може би това са камъни. А сега се разширява.“
Но ивицата не се разширяваше, а вместо това идваше по-близо. Тя разбра това по сянката на кораба, която подскочи към нея. А пътят (вече бе сигурна, че това е път) започна да лъкатуши — явно се изкачваше по стръмен баир. Луси наведе глава и видя нещо подобно на криволичещ път, погледнат от върха на баира. Виждаха се дори слънчевите лъчи, падащи през дълбоката вода в гориста долина, а в далечината всичко се стопяваше в смътна зеленина. А някои места („може би огрените от слънцето“ — помисли тя) бяха в тъмносиньо.
Но тя не можа дълго да се любува на отминаващата гледка — задаващата се отпред бе още по-интересна. Пътят като че ли бе стигнал върха и вече вървеше направо. По него се движеха малки точици. И тогава се появи нещо още по-чудно. За щастие това стана на място, цялото огряно от слънцето — доколкото това е възможно, когато слънцето преминава през стотици метри вода. Бе ръбесто и назъбено, а цветът му — перлен или може би слонова кост. Луси бе точно над него и в първия момент не можа да различи какво е. Всичко стана ясно, когато забеляза сянката. Слънчевата светлина падаше над раменете й така, че сянката на предмета се виждаше просната на пясъка от другата му страна. И по формата на сянката тя разбра, че това са кули и камбанарии, минарета и куполи.
„Това е град или огромен замък — помисли Луси. — Но защо ли са го построили на върха на планината?“
След много време, когато се прибраха в Англия и обсъждаха с Едмънд приключенията си, те се сетиха за едно обяснение и аз съм почти сигурен, че то е правилното. В морето колкото по-надълбоко слизаш, толкова по-тъмно и студено става и точно там долу, в мрака и студа, живеят опасните същества — октоподите, Морската змия и чудовищните кракени. Долините са диви и враждебни места. Морските хора се отнасят към долините си, както ние към нашите планини, и обратно. По високите места (или, както ние бихме се изразили, в плитчините) цари топлина и покой. Безразсъдните ловци и храбрите рицари слизат в морските дълбини, за да търсят приключения, а се връщат у дома (в планините) за почивка, труд, спорт, танци и песни.
Вече бяха отминали града, но дъното продължаваше да се приближава. Сега беше само на неколкостотин метра под кораба. Пътят бе изчезнал. Те плаваха над равна местност, подобна на парк. Бе осеяна с малки горички яркоцветна растителност. И точно там — Луси без малко да изпищи от вълнение — видя Хората.