Бяха петнадесет-двадесет на брой и всичките на коне — само че не на мъничките морски кончета, които може би сте виждали в музеите, а на коне, по-едри от самите тях. „Сигурно са благородници и хора от кралско потекло“ — помисли Луси, защото успя да съзре златни отблясъци по челата им, както и изумрудените и оранжеви ленти по раменете, развети от течението. В този миг Луси възкликна разочаровано — цяло ято дребни охранени рибки, плуващи близо до повърхността, закриха Морските хора. Но макар да й попречиха, те й показаха най-интересни неща. Изведнъж хищна рибка от непознат вид се стрелна отдолу, щракна с челюсти, грабна жертвата си и бързо потъна с тлъстата рибка в уста. Всички Морски хора седяха на конете си и наблюдаваха. Те като че ли разговаряха и се смееха. И преди хищната рибка да се върне при тях с плячката си, още една се приближи откъм Морските хора. Луси бе почти убедена, че едрият Морски мъж, възседнал морския си кон в средата на групата, бе я изпратил или пуснал, сякаш до този момент я бе държал в ръка или върху китката си.
„Хващам се на бас, че това е дружинка, излязла на лов. Те яздят с тези хищни рибки на китките си така, както ние яздехме със соколи на китките, когато преди много години бяхме крале и кралици в Каир Паравел. После ги пускат да летят към другите рибки… тоест може би трябваше да кажа да плуват. Как…“
Тя прекъсна мислите си внезапно, защото картината се промени. Морските хора бяха забелязали „Разсъмване“. Ятото рибки се разпръсна във всички посоки, а самите Морски хора идваха да видят какво е това огромно, черно нещо, което застава между тях и слънцето. Сега бяха толкова близо до повърхността, че ако не беше водата, Луси можеше да им заговори. Имаше както мъже, така и жени. Всички носеха на главите си диадеми, а повечето — и перлени верижки. Нямаха други дрехи. Телата им бяха с цвят на потъмняла слонова кост, а косите им — тъмнопурпурни. Кралят, който беше в средата (никой не можеше да се усъмни, че кралят е той), гордо и свирепо изгледа Луси. После размаха копието си. Рицарите му сториха същото. Лицата на дамите се изкривиха от изумление. Луси бе сигурна, че никога не са виждали нито кораб, нито човешко същество — а и как биха могли от моретата отвъд Края на света, където никога не бе идвал кораб?
— Какво гледаш, Луси? — чу тя глас близо до себе си.
Луси бе така погълната от гледката, че се стресна от гласа. Обърна се и почувства, че ръката й се е схванала от дългото и неподвижно облягане на парапета. До нея бяха Дриниан и Едмънд.
— Вижте! — рече тя.
Двамата погледнаха, но почти веднага Дриниан каза с тих глас:
— Ваши величества, обърнете се… точно така, с гръб към морето. И не си давайте вид, че говорим за нещо важно.
— Защо, какво има? — попита Луси, след като се подчини.
— Моряците не бива да виждат тези неща — обясни Дриниан. — Те ще се влюбят в морските жени или в самата подводна страна и ще започнат да скачат от кораба. Чувал съм, че такива неща са ставали някога в непознати морета. Винаги е лош късмет да срещнем Морските хора.
— Но ние ги познавахме — възрази Луси. — Едно време в Каир Паравел, когато брат ми Питър беше Върховен крал, те излязоха на повърхността и пяха на коронацията ни.
— Мисля, че са били други Морски хора, Луси — рече Едмънд. — Те можеха да живеят както във въздух, така и във вода. Струва ми се, че тези не могат. Ако съдя по вида им и стига да можеха, отдавна да са излезли и да са ни нападнали. Изглеждат много свирепи.
— Във всеки случай… — започна Дриниан, но в този миг се чуха два звука.
Единият бе плясък, а другият — вик от наблюдателницата: „Човек зад борда!“
Изведнъж всички се засуетиха. Няколко моряци се качиха на мачтата да свият платното, друга слязоха в трюма, за да се хванат за веслата, а Райнс, който бе вахтен на задната палуба, започна бързо да върти руля, за да обърне кораба и да търси падналия зад борда човек. Не беше нужно много време, за да разберат, че падналият не бе човек. Беше Рипичийп.
— Мътните я взели тази Мишка — ядоса се Дриниан. — Създава повече проблеми от целия екипаж, взет заедно. Ако може да направи някаква беля, хуква веднага. Трябва да се окове във вериги… да се тегли на буксир, вързан за кила, да се изостави на пуст остров… да му се отрежат мустаците… Вижда ли някой малкия непрокопсаник?
Всичко това съвсем не означаваше, че Дриниан не обича Рипичийп. Тъкмо защото го обичаше много, се изплаши за него. А страхът му го ядоса — също както, ако изтичаш на улицата точно пред някоя кола, майка ти ще ти се ядоса много повече, отколкото на някой непознат. Естествено, никой не се уплаши, че Рипичийп ще се удави. Той бе отличен плувец. Но тримата, които знаеха какво става под водата, се страхуваха от дългите и жестоки копия в ръцете на Морските хора.