След няколко минути „Разсъмване“ бе обърнал и всички видяха черната точка във водата, която бе Рипичийп. Той развълнувано бърбореше нещо, но понеже устата му непрекъснато се пълнеше с вода, никой не можеше да разбере какво казва.
— Ако не му запушим устата, ще издаде всичко — извика Дриниан. За да не допусне това, той се втурна към борда на кораба и спусна въже като викаше към останалите моряци: — Всичко е наред, връщайте се по местата си. Надявам се, че мога и сам да изтегля една мишка.
Докато Рипичийп се катереше по въжето — не особено сръчно, защото козината му бе мокра, Дриниан се надвеси и му прошепна:
— Не им казвай нито дума!
Щом мократа и оцеждаща се Мишка стъпи на палубата, оказа се, че изобщо не се интересува от Морските хора.
— Сладка! — изписука той. — Сладка, сладка!
— За какво говориш? — сърдито попита Дриниан. — И ако обичаш, не се изтръсквай върху мене.
— Казвам ви, че водата е сладка — повтори Мишката. — Сладка е, не е солена.
В началото никой не разбра значението на казаното от Мишката. Но тогава Рипичийп още веднъж изрецитира старото пророчество:
Сега вече всички разбраха.
— Дай ми кофа, Райнелф — каза Дриниан.
Подадоха му кофата и той я спусна. После я изтегли. Водата в нея светеше като стъкло.
— Може би Ваше величество ще поиска да я опита пръв — обърна се Дриниан към Каспиан.
Кралят взе кофата с две ръце, поднесе я към устните си, отпи глътка, а после отметна глава и продължи да пие на големи глътки. Лицето му се промени. Сякаш не само очите му, а и целият той засия.
— Да… сладка е — рече той. — Това е истинската вода. Не съм сигурен обаче, че няма да ме убие. Но това е смъртта, която бих си избрал, ако знаех, че съществува.
— Какво искаш да кажеш? — попита Едмънд.
— Тя… прилича повече на светлина, отколкото на каквото и да било друго.
— Точно така — съгласи се Рипичийп. — Светлина, която може да се пие. Сигурно вече сме съвсем близо до Края на света.
Последва кратка тишина и Луси коленичи на палубата и отпи от водата.
— Никога не съм вкусвала по-хубаво нещо — задъхано рече тя. — Но е силно… О, колко е силно. Вече няма да е необходимо да се храним.
Един по един всички на борда пиха от водата. После дълго време мълчаха. Почувстваха се необичайно здрави и силни, а малко след това забелязаха и друга промяна. Както вече казах, откакто напуснаха острова на Раманду, светлината бе прекалено изобилна: слънцето бе прекалено голямо (макар да не бе така горещо), морето — ослепително, въздухът — кристален. Сега не че светлината намаля — дори напротив — но те вече можеха да я понасят. Можеха да гледат право към слънцето, без да мигат. Можеха да поемат с очи повече светлина, отколкото някога през живота си. Палубата, платното, собствените им лица и тела — всичко заблестя по-силно и всяко въже заискри. А на другата сутрин, когато слънцето изгря пет или шест пъти по-голямо от обичайното, те дълго време не откъснаха поглед от него и видяха дори перата на излитащите от него птици.
През целия ден почти никой не проговори, но когато наближи време за вечеря (никой обаче не искаше да вечеря, защото водата им стигаше), Дриниан каза:
— Не разбирам. Няма и следа от вятър. Платното виси отпуснато, морето е равно като тепсия и въпреки това се носим напред с такава скорост, сякаш ни е подкарал ураган.
— И аз си мислех за това — призна Каспиан. — Може би сме попаднали в някое мощно течение.
— Хм, това не е много хубаво — рече Едмънд, — ако светът наистина има ръб и ние приближаваме към него.
— Да не би да искаш да кажеш, че може просто… ами да паднем отвъд? — попита Каспиан.
— Да, да! — въодушевено завика Рипичийп. — Винаги съм си го представял точно така. Светът като огромна кръгла маса, а водите от всички океани се изливат безспир през ръба. Корабът ще вдигне кърма, ще застане на носа… за кратък миг ще можем да видим какво има отвъд ръба… и после надолу, надолу, с главозамайваща скорост…
— А според теб какво ще ни чака на дъното, а? — запита Дриниан.
— Може би страната на Аслан — рече Мишката с грейнали очи — или пък може да няма дъно. Може би водопадът е без край. Но каквото и да е, няма ли да си струва да погледнеш поне за миг отвъд Края на света?
— Но… слушайте — намеси се Юстас. — Всичко това са глупости. Земята е кръгла, искам да кажа, кръгла като топка, а не като маса.
— Нашата земя — да, но тази? — промълви Едмънд.