— Нима искате да кажете — удиви се Каспиан, — че вие тримата сте от кръгъл свят (кръгъл като топка) и никога не сте ми го казвали! Много е жестоко от ваша страна! Защото ние имаме приказки, в които световете са кръгли, и аз винаги много съм ги обичал. Никога не съм вярвал, че съществуват в действителност, но винаги съм искал да ги има и копнеех да живея в такъв свят. Ах, бих дал всичко, за да… Питам се защо вие можете да идвате в нашия свят, а ние никога не можем да дойдем във вашия? Само ако можех! Сигурно е много интересно да живееш на нещо, което прилича на топка. Ходили ли сте по местата, където хората ходят надолу с главата?
Едмънд поклати глава.
— Изобщо не е така — добави той. — Когато живееш в кръглия свят, няма нищо особено интересно.
Глава шестнадесета
Самият Край на света
Единственият на борда освен Дриниан и двамата Певънзи, който бе забелязал Морските хора, беше Рипичийп. Той видя как Морския крал размахва копието си. Сметна това за заплаха или предизвикателство и се гмурна, за да разреши нещата веднага и на място. Вълнението, когато откри, че водата вече е сладка, бе отвлякло вниманието му и преди да си спомни отново за Морските хора, Луси и Дриниан го отведоха настрана. Предупредиха го да не споменава пред никого какво е видял.
Както се оказа впоследствие, не бе нужно да се притесняват, защото „Разсъмване“ вече се движеше в онази част на морето, която не даваше признаци на живот. Никой освен Луси не видя повече Морските хора, а дори и тя ги зърна само за кратко. Преди обед на следващия ден те плаваха в сравнително плитки води, където дъното бе покрито с водорасли.
Точно на обед Луси видя голямо ято риби, които се хранеха сред водораслите. Щипваха от храната равномерно и всички се носеха в същата посока. „Приличат на стадо овце“ — помисли Луси. Изведнъж видя сред тях малко Морско момиче, което бе приблизително на нейната възраст, мълчаливо и самотно, като държеше нещо подобно на кривак. Луси бе сигурна, че момиченцето е овчарка — или може би по-скоро рибарка — и че ятото наистина бе стадо на паша. И рибите, и морското дете бяха близо до повърхността. В един миг момиченцето, носещо се в плитките води, и Луси, надвесена над фалшборда, се изравниха и се оказаха една срещу друга. Момиченцето вдигна очи и погледна Луси право в лицето. Нито едната, нито другата можаха да кажат нещо и след секунда Морското момиченце изостана зад кораба. Но Луси никога нямаше да забрави лицето й. То не бе уплашено или сърдито като лицата на другите Морски хора. Луси хареса момичето, а бе сигурна, че и то я е харесало. В този кратък миг двете по някакъв странен начин се сприятелиха. Но едва ли те ще се срещнат отново в този свят или в някой друг. Но ако това все пак се случи, ще се спуснат една към друга с отворени обятия.
След това „Разсъмване“ дни наред се носеше плавно на изток. Нямаше вятър в платната, а и пръски на носа, защото морето бе без вълни. Всеки ден и час светлината ставаше все по-искряща и въпреки това я издържаха. Никой не ядеше, нито спеше и никой не искаше да го прави. Вместо това теглеха кофи с искряща вода от морето, която бе по-силна от вино и някак по-мокра, по-течна от обикновената вода, и мълчаливо пиеха големи глътки от нея. Един-двама от моряците, които при започването на плаването бяха в напреднала възраст, се подмладяваха с всеки изминат ден. Всички на борда бяха изпълнени с радост и вълнение, но вълнението не беше от този тип, който те кара да говориш много. Колкото по-далече на изток отиваха, толкова по-малко говореха, и то само шепнешком. Тишината на Последното море ги бе завладяла.
Един ден Каспиан попита Дриниан:
— Милорд, какво виждате отпред?
— Сир, виждам белота — отвърна капитанът. — Белота от север до юг, по целия хоризонт, докъдето поглед стига.
— И аз виждам същото — рече Каспиан — и изобщо не мога да предположа какво може да бъде това.
— Ваше величество, щях да кажа, че е лед, ако бяхме на по-голяма надморска височина. Но не може да е лед, не и тук. Във всеки случай, най-добре да сложим хора на веслата и да забавим движението на кораба по течението. Каквото и да е онова, не искаме да се блъснем в него, докато плаваме с тази скорост!
Постъпиха, както каза Дриниан, и продължиха да напредват все по-бавно и по-бавно. Докато я приближаваха, белотата оставаше все така загадъчна. Ако бе суша, значи сигурно бе много необикновена, понеже изглеждаше равна като вода и на същото ниво като нея. Щом приближиха съвсем, Дриниан завъртя руля и насочи „Разсъмване“ на юг така, че заплаваха перпендикулярно на течението и загребаха успоредно на ръба на белотата. Докато правеха това, случайно откриха нещо важно. Течението бе с ширина само около петнадесет метра, а останалата част от морето бе спокойна като езеро. За екипажа това беше добра новина, защото някои вече мислеха, че ако трябва да се гребе срещу течението, обратният път до острова на Раманду ще бъде доста тежък. (Това обясняваше също защо малката овчарка бе изостанала толкова бързо. Тя не плаваше по течението. Ако беше хваната от него, щеше да плава на изток със скоростта на кораба.)