— Каспиан — изведнъж го прекъсна строго Едмънд, — не бива да правиш това.
— Абсолютно — съгласи се Рипичийп — Негово величество не бива да прави това!
— Наистина — откликна и Дриниан.
— Не бива ли? — остро рече Каспиан и за момент заприлича на чичо си Мираз.
— Моля Ваше величество за извинение — обади се от долната палуба Райнелф, — но ако някой от нас постъпи така, това ще бъде дезертьорство.
— Райнелф, въпреки дългата си служба си позволяваш прекалено много! — отсече Каспиан.
— Не, сир! Той е напълно прав! — подкрепи Дриниан помощника си.
— В името на Аслановата грива, аз пък си мислех, че сте ми поданици, а не наставници — възмути се Каспиан.
— Аз не съм — веднага отговори Едмънд — и твърдя, че не бива да правиш такова нещо.
— Отново „не бива“. Какво искаш да кажеш с това?
— С позволението на Ваше величество ние искаме да кажем „не трябва“ — намеси се Рипичийп с дълбок поклон. — Вие сте кралят на Нарния. Ако не се завърнете, постъпвате нечестно с поданиците си и особено с джуджето Тръмпкин. Не можете да се развличате с приключения, сякаш сте частно лице. И ако Ваше величество не послуша разумния съвет, за всекиго на борда на „Разсъмване“ ще бъде висша проява на лоялност да ми помогне да ви обезоръжа и да ви държим вързан, докато се опомните.
— Точно така! — съгласи се Едмънд. — Както са постъпили с Одисей, когато искал да иде при сирените.
Ръката на Каспиан се стрелна към дръжката на меча, но тогава проговори Луси:
— А ти почти обеща на дъщерята на Раманду да се върнеш.
Каспиан спря.
— Да, така е. Имаше такова нещо. — После постоя нерешително около минута и се провикна към целия екипаж: — Добре, нека бъде по вашему. Пътешествието свърши. Всички се връщаме. Качете лодката!
— Сир — обади се Рипичийп, — не всички се връщаме. Както вече ви обясних, аз…
— Тишина! — прогърмя Каспиан. — Досега ви слушах, но отказвам да ми вадите душата. Някой ще накара ли тази Мишка да млъкне?
— Ваше Величество обеща да бъде добър господар на Говорещите зверове в Нарния — с укор изрече Рипичийп.
— Говорещи зверове, да — съгласи се Каспиан, — обаче нищо не съм обещавал на животни, които изобщо не спират да говорят. — След което разярено се спусна по стълбата и се прибра в каютата, затръшвайки вратата зад себе си.
А когато след малко останалите отидоха при него, завариха го променен. Бе пребледнял и в очите му имаше сълзи.
— Няма смисъл — започна той. — По-добре е да се бях държал пристойно, вместо да се гневя и да се перча. Аслан ми говори. Не… нямам предвид, че е бил тук физически. И без това нямаше да се побере в каютата. Но златната лъвска глава на стената оживя и ми проговори. Беше страшно… очите му… Не че ми се кара, само дето беше малко строг. И въпреки това… беше страшно. Каза… каза… Ох, не мога да понеса това. Каза възможно най-лошото. Че вие трябва да продължите — Рипичийп, Едмънд, Луси и Юстас, а аз трябва да се върна. Сам. И то веднага. Какъв е смисълът от всичко това?
— Мили Каспиан — каза Луси, — нали знаеш, че рано или късно трябва да се върнем в нашия свят.
— Да — подсмъркна Каспиан, — но е твърде рано.
— Ще се почувстваш по-добре, като се върнеш на острова на Раманду — окуражи го Луси.
По-късно наистина му стана малко по-добре, но раздялата беше тъжна и за двете страни и няма да се спирам на нея. Към два часа следобед лодката се откъсна от „Разсъмване“, натоварена с вода и храна (макар че според тях нямаше да им потрябват), както и с лодчицата на Рипичийп. Отправиха се с гребане през безкрайния килим от лилии. Корабът вдигна всичките си знамена и изложи на показ кралския щит в чест на тяхното заминаване. От ниското място, където бяха застанали сред лилиите, той изглеждаше висок и голям. И още преди да изчезне от погледите им, видяха как обръща и бавно започва да напредва на запад. И макар да се просълзи, Луси не страдаше толкова много, колкото бихте могли да предположите. Светлината, тишината, гъделичкащият аромат на Сребърното море, дори самотата по някакъв странен начин бяха много интересни.
Нямаше нужда да гребат — течението ги носеше непрестанно на изток. Никой не спеше и не ядеше. Цялата нощ и на следващия ден се носеха на изток. На третия ден, когато зората ги посрещна със светлина, която ние с вас нямаше да можем да понесем дори и с тъмни очила, видяха пред себе си нещо изумително. Сякаш между тях и небето се издигаше сиво-зелена трепкаща и блещукаща стена. Слънцето се показа и докато изгряваше, те го видяха през стената. То се превърна в дъга от цветове. Тогава разбраха, че всъщност стената бе огромна висока вълна, застинала на място, както често става на ръба на водопад. Изглеждаше висока около десет метра и течението бързо ги носеше към нея. Може би си мислите, че трябваше да съзрат опасността, но те не я видяха. Никой на тяхно място не би и помислил за това. Сега те виждаха не само отвъд стената, но дори и отвъд слънцето. Нямаше да могат да видят дори слънцето, ако очите им не бяха подсилени от водата на Последното море. Сега обаче можеха да гледат изгряващото слънце и да виждат ясно през него. На изток отвъд слънцето те видяха планинска верига. Бе толкова висока, че изобщо не можеха да видят върха й (или са го забравили). Никой не си спомня да е съзирал небе в тази посока. А и планините сигурно са били извън този свят. Всяка планина, висока поне една стотна от тази, трябваше да има по върховете си снегове и ледове. Но тези планини независимо от височината бяха топли и зелени, покрити с гори и водопади. Изведнъж от изток задуха вятър, който разби гребена на вълната на пръски с различна форма и набразди гладката вода около тях. Промяната стана само за миг, но децата почувстваха мирис и чуха мелодия, които никога нямаше да забравят. По-късно Едмънд и Юстас винаги отказваха да говорят за това. Луси каза единствено: „Можеше да ти скъса сърцето“. „Защо, толкова тъжна ли беше?“ — попитах я аз. „Тъжна ли? Не, разбира се“ — отговори тя.