Никой на лодката не се усъмни, че пред очите им бе страната на Аслан, отвъд Края на света.
В този миг лодката с хрущене удари дъното. Беше прекалено плитко дори за нея.
— Оттук продължавам сам — рече Рипичийп.
Те дори не се опитаха да го спрат, защото вече всички събития изглеждаха предопределени или вече случвали се. Помогнаха му да спусне лодчицата си. После той свали меча си („Повече няма да ми трябва“ — каза той) и го запокити далече в покритото с лилии море, където остана прав с дръжката над водата. Сбогува се, като се опитваше да изглежда тъжен заради тях, но всъщност тръпнеше от щастие. За пръв и последен път Луси направи това, което винаги бе искала. Взе го на ръце и го гушна. Рипичийп забързано се покачи на лодчицата и взе веслото. Течението го пое и той отплава. Изглеждаше много тъмен на фона на лилиите. По вълната обаче не растяха лилии. Тя бе гладък зелен склон. Лодчицата се носеше все по-бързо и по-бързо и се плъзна по вълната с красив пирует. За частица от секундата те успяха да зърнат силуета на Рипичийп на върха й, след това той изчезна и от този момент никой не може да твърди със сигурност, че е виждал мишката Рипичийп. Но аз лично мисля, че той е стигнал до страната на Аслан невредим и живее там до ден днешен.
С изгрева на слънцето планините отвъд границите на света се изгубиха от поглед. Вълната остана, но зад нея имаше само синьо небе.
Децата слязоха от лодката и нагазиха във водата — не в посока към вълната, а на юг. Водната стена им се падаше отляво. Едва ли биха могли да ви обяснят защо постъпиха така — просто е трябвало да стане така. И макар че се чувстваха — а и бяха — пораснали на борда на „Разсъмване“, сега имаха противоположното усещане и се държаха за ръце, докато газеха през лилиите. Изобщо не се измориха. Водата бе топла и ставаше все по-плитка. Накрая се озоваха на сух пясък, после на трева. Пред тях бе необятна равнина с чудесна подрязана трева, почти на едно ниво със Сребърното море. Беше се разпростряла във всички посоки без нито едно възвишение.
И, разбира се, както винаги изглежда на равно място без дървета, небето се допираше до тревата пред тях. Но докато вървяха, те изпитаха странното чувство, че тук най-накрая небето наистина се допира до земята като синя стена — блестяща, но истинска и твърда, приличаща най-вече на стъкло. Скоро бяха съвсем сигурни в това. Бяха наближили съвсем.
Но между тях и основата на небето, върху зелената трева, лежеше нещо толкова бяло, че дори и със силното си зрение те едва издържаха да го погледнат. Щом приближиха, видяха, че това е Агне.
— Елате да закусите — каза Агнето със сладко, нежно гласче.
Едва тогава забелязаха, че на тревата имаше запален огън, на който се печеше риба. Седнаха и ядоха риба, огладнели за пръв път от толкова дни насам. И това бе най-вкусната храна, която някога бяха опитвали.
— Извинявай, Агне — каза Луси, — това ли е пътят към страната на Аслан?
— За вас не — отвърна Агнето. — За вас входът към страната на Аслан е откъм вашия свят.
— Какво? — извика Едмънд. — Нима има път към страната на Аслан и от нашия свят?
— Път към моята страна има от всички светове — рече Агнето и докато говореше, белоснежната му козина доби тъмнозлатист цвят, тялото му порасна и се превърна в самия Аслан, извисен над тях със струяща от гривата му светлина.