Шапиро остана известно време до Ранд, очакваше, че той ще се разбуди, че ще направи нещо. След малко търпението му свърши. Тръгна с плъзгане и препъване да слиза от дюната, на която се бяха качили, за да се огледат. Усещаше как пясъкът се всмуква край ботушите му. Искам да те всмуча, Бил, той си въобрази, че пясъкът казва това. В съзнанието му това бе сух, празен глас на жена, остаряла, но все още силна. Искам да те всмуча хубавичко тук долу и да те… прегърна.
Това го накара да си припомни как се редуваха да се заравят един друг до шията в пясъка, когато бяха деца. Тогава се забавляваха. Сега това го плашеше. Така че той изключи този глас от съзнанието си. Не беше време за спомени, Боже, съвсем не беше време за това. И той тръгна по пясъка с малки, отсечени крачки, като ритници. Подсъзнателно се опитваше да развали перфектната симетрия на склона и на повърхността.
— Къде отиваш? — За първи път в гласа на Ранд имаше нотка на загриженост.
— Маякът — каза Шапиро. — Ще отида да го включа. Движехме се по един от картографираните коридори. Ще приемат сигнала ни по вектора. Всичко е въпрос на време. Знам, че шансът ни е съвсем лайнян, но може пък някой да дойде преди…
— Маякът е разбит — каза Ранд. — Строши се, когато се приземявахме.
— Може би ще може да се оправи — извика Шапиро през рамо. Като се наведе и се вмъкна през люка, той се почувства по-добре, въпреки миризмите — изгорели кабели и горчивия полъх на фреон. Той си каза, че се чувства по-добре, защото се бе сетил за маяка. Колкото и да беше нищожна надеждата, която даваше маякът, все пак беше надежда. Но не точно мисълта за маяка повдигна духа му, щом Ранд казваше, че е счупен, значи най-вероятно беше счупен. Просто повече не виждаше дюните — не виждаше този огромен, безкраен плаж.
От това се чувстваше по-добре.
Когато пак се качи на първата дюна, с мъка, със задъхване, с пулсиращи от сухата жега слепоочия, Ранд продължаваше да е там, да се взира, да се взира, да се взира. Беше минал час. Слънцето бе точно над главите им. Лицето на Ранд бе мокро от пот. Бисерни капчици се бяха спрели на веждите му. По бузите му се стичаха капки като сълзи. Още капки се стичаха по врата му и се скриваха под скафандъра, като капки безцветно масло, които се стичат във вътрешността на един доста добър андроид.
Нарекох го тъпак, помисли си Шапиро и леко потръпна. Боже, ами той точно на това прилича. Не на андроид, а на тъпак.
Пък и в крайна сметка Ранд бе сбъркал.
— Ранд?
Никакъв отговор.
— Маякът не беше счупен. — В очите на Ранд просветна искрица. После те пак угаснаха, вперени в планините пясък.
Отначало Шапиро си бе помислил, че са замръзнали, но те вероятно се движеха. Вятърът бе постоянен. Сигурно се движеха. С десетилетията, с вековете, те сигурно… плаваха.
Нали така се казваше за дюните на плажа? Плаващи пясъци? Това си го спомняше още от детството. От училище. Или от някъде другаде, какво ли значение имаше?
Сега той видя как една малко струйка пясък се спуща по една от дюните. Сякаш, че бе чула
(чула какво си мисля).
По тила му отново протече пот. Е, добре, започваха да го прихващат. Всеки би се чувствал така на негово място. Бяха натясно. Много натясно. А Ранд изглежда не знаеше това… или не му пукаше.
— В него имаше пясък и звуковото устройство беше пукнато, но сигурно в кутията с резервните части на Граймс имаше поне шейсет такива.
Дали въобще ме чува?
— Не зная как е проникнал пясъкът вътре — беше си точно на мястото — в склада зад койките, три затворени люка между него и дюните, обаче…
— О, пясъкът прониква. Във всичко прониква. Помниш ли като си ходил на плажа като дете, Бил? Като се върнеш вкъщи, майка ти ти крещи, че има пясък навсякъде? Пясък на дивана, пясък на кухненската маса, пясък в леглото ти? Пясъкът от плажа е направо… — Той махна неясно с ръка и на лицето му отново се появи отнесената му усмивка — … всепроникващ.
— … обаче не беше го повредил въобще — продължи Шапиро. — Резервното електрозахранване работи и аз го включих в него. За малко си сложих слушалките и поисках еквивалента на петдесет парсека. Чува се като електрически трион. Много по-добре е, отколкото можехме да се надяваме.
— Никой няма да дойде. Няма да дойдат и Бийч Бойс. Бийч Бойс са мъртви от осем хиляди години. Добре дошъл в Сърф сити, Бил. Сърф сити без сърф.
Шапиро се взираше в дюните. Чудеше се отколко ли време пясъкът е тук. Трилион години? Квинтилион? Дали някога тук е имало живот? Може би дори разум? Реки? Зелени места? Океани, които да са го правили истински плаж, а не просто пустиня?