Шапиро стоеше до Ранд и мислеше за това. Вятърът рошеше косата му. Изведнъж той усети, че е сигурен, че всички тези неща са съществували, и прекрасно можеше да си представи как са завършили.
Бавното отдръпване на градовете, когато водните им артерии и вододайните им зони са били отначало леко напръскани, после само напрашени, после засипани и задушени от настъпващия пясък.
Можеше да си представи бляскавите кафяви алувиални ветрила на калта, отначало лъскави като тюленова кожа, но постепенно губещи блясъка си, разпростирайки се все по-навътре и по-навътре от устията на реките, докато най-накрая са се срещнали. Представяше си как лъскавата кал се е превръщала в обрасло с тръстики блато, после сивкава напукана глина, накрая бял движещ се пясък.
Представяше си как планините са се скъсявали като подострени моливи, как снеговете им се стапяли от топлия въздух, който се издигал към тях. Представяше си няколко последни зъбера, сочещи към небето като пръсти на хора, заровени живи, представяше си как ги покриват идиотските дюни и как моментално всички са забравени.
Как ги бе нарекъл Ранд?
Всепроникващи.
Ако си имал видение, Били-бой, то е било истински ужасно.
Но, не, не беше. Не беше ужасно, беше спокойно. Спокойно като дрямка в неделя следобед. Какво по-спокойно от плажа?
Той се отърси от тези мисли. Това му помогна да погледне назад към кораба.
— Няма да има никаква кавалерия — каза Ранд. — Скоро ще ни засипе пясъкът и ние ще се слеем с него и той ще се слее с нас. Сърф сити без сърф — можеш ли да се качиш на тази вълна, Бил?
А Шапиро се плашеше, защото можеше да се качи. Човек не можеше да гледа всички тези дюни, без да се поддаде.
— Проклет, прост тъпанар — каза той. Върна се в кораба.
И се скри от плажа.
Най-накрая дойде залезът. По това време, когато човек е на плажа, обикновено прибира волейболната топка, облича фланелка и изважда виното или бирата. Още не е време за цуни-гуни, но наближава. Време е човек да започне да се подготвя за цуни-гуни.
Виното и бирата не бяха част от запасите на ASN/29.
Шапиро прекара следобеда, зает с бутилирането на цялата вода на борда на кораба. Използва портативна прахосмукачка, с която обра всичко, което беше изтекло от разкъсаната водоснабдителна система и бе направило локви на пода. Успя да събере и малкото количество, което бе останало на дъното на резервоара в хидравличната система. Не подмина дори малкия цилиндър, който бе в центъра на системата за пречистване на въздуха, която циркулираше въздух в складовете.
Накрая отиде в кабината на Граймс.
Граймс държеше златни рибки в сферичен аквариум, специално конструиран за условия на безтегловност. Аквариумът бе направен от нечуплива прозрачна полимерна пластмаса и бе преживял безпроблемно катастрофата. Златните рибки, както и собственикът, не се бяха оказали нечупливи. Те се носеха на повърхността на кълбото, което се бе спряло под койката на Граймс, заедно с мръсно бельо и няколко порно холографски кубчета.
Той вдигна аквариума и за няколко секунди се вгледа в него.
— Бедният Йорик! Познавах го добре — каза той изведнъж и се засмя пронизително, подлудяващо. После взе кепчето, което Граймс държеше в шкафа си и го потопи в аквариума. Извади рибките и после се зачуди какво да прави с тях. След миг отиде до леглото на Граймс и вдигна възглавницата.
Под нея имаше пясък.
Без да обръща внимание, той постави рибките под нея, после бавно преля водата в гърнето, което използваше за контейнер. Водата трябваше да се пречисти, но дори да не работеха пречиствателите, той бе сигурен, че след два дни и окото му нямаше да мигне, ако трябваше да пие аквариумна вода, в която плуват няколко люспи и малко изпражнения от златни рибки.
Той пречисти водата, подели я и отнесе частта на Ранд на дюната. Ранд продължаваше да е на мястото си, сякаш никога не бе се помръдвал.
— Ранд. Донесох ти твоя дял от водата. — Той отвори ципа на джоба в предната част на скафандъра на Ранд и пъхна пластмасовата манерка в него. Тъкмо щеше да затвори ципа, когато Ранд бутна ръката му. Извади манерката. От едната й страна имаше надпис ЗАПАСИ ЗА КОРАБ КЛАС-ASN № 23196755 МАНЕРКА СТЕРИЛНА, АКО ПЕЧАТЪТ Е НЕПОКЪТНАТ. Сега, естествено, печатът бе счупен, Шапиро трябваше да я напълни.
— Аз пречистих…
Ранд отвори пръсти. Манерката падна в пясъка с мек звук.
— Не я искам.
— Недей… Ранд, какво ти става? За бога, няма ли да престанеш?
Ранд не отговори.
Шапиро се наведе и вдигна манерка № 23196755. Той избърса песъчинките, които бяха полепнали по нея, сякаш бяха огромни подути микроби.
— Какво ти става? — повтори Шапиро. — От шока ли е? От това ли мислиш, че е? Защото аз мога да ти дам хапче, или да ти направя инжекция. Обаче това се предава и на мен, наистина трябва да ти призная. Това дето стоиш на едно място и гледаш четиридесет километра напред в нищото! Това е пясък! Просто пясък!