Нищо. Само празният шепот на вятъра, но нищо повече. Шапиро забеляза, че гънките на шията на Ранд се запълват с пясък.
— Единственото нещо, което искам — каза Ранд със слаб, гробовен глас, — са моите записи на Бийч Бойс. Те са в моята кабина.
— Майната ти! — каза Шапиро бесен. — А знаеш ли аз за какво се надявам? Надявам се да дойде кораб, преди ти да умреш. Искам да видя как пищиш и риташ, когато те помъкнат от твоя проклет безценен плаж. Искам да видя какво ще стане тогава!
— Плажът и тебе ще те хване — каза Ранд. Гласът му дрънчеше на кухо, като вятърът в пукната кратунка — кратунка, забравена в полето след прибиране на миналата реколта в края на октомври. — Послушай, Бил. Чуй вълната.
Ранд наведе глава. Устата му, полуотворена, откри езика му. Той бе спаружен като суха гъба.
Шапиро чу нещо.
Чу дюните. Те пееха песни за неделни следобеди на плажа — кратка дрямка на плажа, без да сънуваш. Дълга дрямка. Безгрижно спокойствие. Крясъците на чайките. Местещи се, безмозъчни частици. Плаващи пясъци. Чу ги… и почувства, че е обсебен. Обсебен от дюните.
— И ти го чу — каза Ранд.
Шапиро бръкна в носа си докато го разкървави. Тогава затвори очи. Мислите му бавно и тромаво се събраха. Сърцето му препускаше като лудо.
За малко да стана като Ранд. Боже!… за малко да ме хване!
Той пак отвори очи и видя, че Ранд се е превърнал в раковина на дългия пуст плаж, устремен напред към мистериите на едно не мъртво море, взрян в дюните, в дюните, в дюните.
Никога вече, изстена вътрешно Шапиро.
О, но само чуй тази вълна, прошепнаха дюните в отговор.
Напук на здравия разум, Шапиро се заслуша.
Тогава здравият му разум престана да съществува.
Шапиро си помисли: Ако седна, ще чувам по-добре.
Той седна в краката на Ранд, сложи пети върху бедрата си като индиец и се заслуша.
Чу гласовете на Бийч Бойс, а Бийч Бойс пееха за наслада, наслада, наслада. Чу ги да пеят за това, как момичето на плажа, ей сега ще се покаже. Чу…
… кухата въздишка на вятъра, не в ухото си, а в тясното пространство между лявото му и дясното мозъчно полукълбо — чу тази въздишка някъде в мрака, над който се прехвърля само мостът на corpus callosum, който свързва съзнателното с безкрайността. Не усещаше нито глад, нито жажда, нито жега, нито страх. Само един глас ехтеше в пустотата.
И корабът дойде.
Той връхлетя от небесата, дюзите му очертаха дълга следа от дясно наляво. Тътенът стигна вълнистия релеф и няколко дюни се сринаха като разкъсана от куршум мозъчна тъкан. Тътенът разцепи главата на Били Шапиро и за миг той се почувства разделен на две, разцепен, разкъсан през средата…
Тогава скочи на крака.
— Кораб! — изкрещя той. — Мамка му късмет! Кораб! Кораб! КОРАБ!
Беше търговски кораб, скапан и мръсен от петстотин — а може би пет хиляди годишна — служба във веригата. Той се понесе през въздуха, тромаво се обърна в изправено положение, и се плъзна надолу. Капитанът пусна реактивните двигатели и огънят на дюзите стопи пясъка и го превърна в черно стъкло. Шапиро с радост посрещна тези поражения.
Ранд се огледа като човек, събуден от дълбок сън.
— Кажи му да се маха, Били.
— Ти не разбираш — Шапиро обикаляше около него и размахваше юмруци във въздуха. — Ти ще се оправиш…
Той се спусна към мръсния търговски кораб с големи подскоци, като кенгуру, бягащо от пожар. Пясъкът го хващаше за краката, но Шапиро успяваше да го изрита. Мамка ти и пясък. Имам си гадже в Хансънвил. Пясъкът никога не си е имал гадже. На пясъка никога не му се е искала оная работа.
Корпусът на кораба се разтвори. Показа се стълба, като език. По нея слезе човек, следван от трима проучващи андроиди и един тип с протези, който сигурно беше капитана. Във всеки случай носеше барета със знака на веригата.
Единият от андроидите размаха към него сондираща палка. Шапиро я отблъсна. Той падна на колене пред капитана и прегърна протезите, които бяха заместили краката му.
— Дюните… Ранд… без вода… жив… хипнотизиран… тъпанарски свят… аз… благодаря на Бога…
Една метална антена се уви около Шапиро и го плясна в стомаха. Под него сухият пясък зашепна сякаш се смееше.
— Всичко е наред — каза капитанът. — Бей ет шел: Ми! Ми! Гат!
Андроидът пусна Шапиро и се дръпна назад.
— Да бием целия този път заради един Федерален! — горчиво възкликна капитанът.
Шапиро плачеше. Болеше го не само главата, но и черния дроб.
— Дъд! Гий-ят! Гат! Вода-за-него-за Бога!
Човекът, който беше начело, му хвърли нискогравитационна бутилка. Шапиро я отвори и жадно засмука. Плискаше кристална студена вода в устата си, по брадата си, в струи, от които костюмът му потъмняваше, костюмът, който бе избелял до цвят на кости. Той се задави, повърна, после пак пи.