— Остави го! — ревна капитана към Дъд. — Остави го, остави го! Гий-ят! Ела-мен-за-бог!
Дъд дойде, оставяйки андрото да лежи с лице в пясъка.
— Ама че шибана работа — измърмори капитанът.
Той и Дъд започнаха да водят разговор на бърз пиджин диалект, който Шапиро можеше да следи само донякъде. Дъд каза на капитана, че Ранд е отказал да дойде. Андрото се бе опитал да хване Ранд, без да прилага сила. Дори тогава се движел по странен начин и от вътрешностите му се чували странни стържещи звуци. Освен това тъпият андроид започнал да рецитира комбинация от галактически минни координати и каталог на любимите народни песни на капитана. Тогава Дъд се захванал с Ранд. Боричкали се кратко. Капитанът каза на Дъд, че ако се е оставил на един мъж, който от три дни стои на слънцето, то може би ще трябва да си търси друг първи помощник.
Дъд се почувства така неловко, че лицето му потъмня, но сериозният му, загрижен вид не се промени. Той бавно извърна глава и показа четири дълбоки драскотини на шията си. От тях бавно се стичаше кръв.
— Той-има-голям-индик — каза Дъд. — Силен-за-бог. Той-има-голям-индик.
— Лунди-той за-бог? — Капитанът гледаше строго към Дъд.
Дъд кимна.
— Лунди. Гойям-шил. Лунди-за-бог.
Шапиро се мръщеше, напрягаше уморения си, изплашен мозък за тази дума. Сега му дойде на ум. Лунди. Това значеше луд. Той е силен, за бога. Силен, защото е луд. Той има голяма сила. Защото е луд.
Голяма сила… може би значеше голяма вълна. Не беше сигурен. Каквото и да беше значението беше едно и също.
Лунди.
Почвата под краката им отново се раздвижи и върху ботушите на Шапиро навя пясък.
Зад тях се чу звукът, с който се отваряха дюзите. Шапиро си помисли, че това е най-прекрасният звук, който е чувал в живота си.
Капитанът седеше замислен, странен кентавър, чиято долна част вместо кон, представляваше протези и пластини. После вдигна глава и натисна копчето на комуникатора.
— Гомез, изпрати Монтойя Отлични с една транквилизираща пушка.
— Прието.
Капитанът погледна към Шапиро.
— Отгоре на всичко, изгубих андроид, който струва твоите заплати за десет години. Направо съм побъркан. Ще го пипна твоето приятелче.
— Капитане — Шапиро не можа да се сдържи и облиза устните си. Знаеше, че това е много неуместно. Не искаше да се показва като луд, истеричен или страхлив, а явно капитанът бе решил, че той е и трите неща едновременно. Да си оближе устните по този начин само щеше да засили това впечатление… но просто не можа да се сдържи. — Капитане, не мога да настоявам прекалено и да подчертавам нуждата да се махаме от този свят, колкото е възможно по-ско…
— Така ли, тъпако — каза капитанът, но не враждебно.
Остър писък долетя от върха на най-близката дюна.
— Не ме докосвайте! Не ме доближавайте! Оставете ме на мира! Всички!
— Голям-индик има-лунди — каза Дъд сериозно.
— Взем-го, чу-ме — отвърна капитанът и после се обърна към Шапиро. — Той е много зле, нали?
Шапиро потрепера.
— Вие не знаете. Вие просто…
Обгорялото място пак потъна. Подпорите скърцаха по-силно от всякога. Комуникаторът изпука. Гласът на Гомез бе изтънял, малко неуверен.
— Трябва да се махнем оттук веднага, капитане.
— Добре. — На стълбичката се появи един кафяв човек. Той държеше в ръката си дълъг пистолет.
— Улуч-го, за-бог. Мож?
Монтойя Отлични, необезпокоен от накланящата се площадка, която съвсем не бе площадка, а само пясък, стопен до стъкло (сега през нея бяха прорязани големи пукнатини, забеляза Шапиро), несмутен от скърцащите подпори и гледката на един андроид, който в момента се самопогребваше, за миг се вгледа изучаващо във фигурата на Ранд.
— Мож — каза той.
— Улуч-го! Улуч-за-бог! — капитанът се изплю встрани. — Нацели го в онази работа, пет пари не давам — каза той. — Стига само да диша, когато пристигнем.
Монтойя Отлични вдигна пистолета. Жестът бе две трети отработен и една трета небрежен, но Шапиро, изпаднал почти в паника забеляза, че Монтойя леко наведе глава на една страна, изравнявайки цевта. Както за много от веригата, пистолетът бе просто част от него, той го насочваше, сякаш сочеше с пръст.
Последва едно кухо фуууу! когато той натисна спусъка и транквилизиращата стрела излетя от цевта.
От дюната се надигна ръка и я улови.
Беше голяма кафява ръка, трепереща, направена от пясък. Тя просто се протегна и въпреки вятъра задуши внезапния блясък на стрелата. После пясъкът пак падна с тежко тупуур. Никаква ръка. Невъзможно бе човек да повярва, че някога въобще е имало ръка. Но те я бяха видели.