Ливън прегърна през рамо Барб, двамата излязоха от терминала, но преди да стигнат до редиците с таксита, видяха някакъв мъж да се приближава към тях — шофьор, който носеше табела с имената им.
Той беше по-висок от Ливън, тъмнокос, с мустаци. Беше облечен в тъмен костюм, краката му бяха обути в каубойски ботуши, навярно от крокодилска кожа, със седемсантиметрови токове. На главата си носеше шофьорско кепе.
— Господин и госпожа Макданиълс? — попита той. — Аз съм Марко. От администрацията на хотела ме наеха да ви бъда шофьор. Имате ли талони за багажа?
— Нямаме багаж.
— Добре. Колата е отвън.
16.
Семейство Макданиълс вървяха зад Марко и на Ливън му направи впечатление странната, люлееща се походка в каубойските ботуши, както и акцентът. Усещаше се нещо от Ню Йорк или може би от Ню Джърси.
Тримата прекосиха платното за пристигащи и се насочиха към отбивката на шосето за острова, където Ливън забеляза върху една пейка първата страница на местен вестник.
Сърцето му прескочи два удара и замря, когато осъзна, че лицето на Ким го гледаше под водещото заглавие.
Това беше брой на „Мауи Нюз“ и големите букви крещяха: „Изчезналата красавица“.
Мислите на Ливън запрепускаха объркано. Бяха му нужни няколко секунди, за да осъзнае, че през единадесетте или повече часа, през които двамата с Барб пътуваха, Ким официално бе обявена за изчезнала.
Нямаше да ги чака в хотела.
Както му каза непознатият по телефона — тя си беше отишла.
Ливън сграбчи вестника с трепереща ръка, а сърцето му подскочи в гърдите, когато погледна в смеещите се очи на дъщеря си. На снимката тя беше с бански костюм, вероятно беше направена преди два или три дни.
Ливън сгъна надлъжно вестника и настигна Марко и Барбара, която тъкмо питаше шофьора:
— Дълго ли ще пътуваме до хотела?
— Около час и половина и няма да ви струва нищо, господин и госпожо Макданиълс. Разноските са за сметка на „Уайли Принсес“ и аз ще бъда винаги на ваше разположение.
— Защо го правят?
Гласът на Марко омекна:
— Ами имайки предвид ситуацията, сър.
Той отвори вратите на колата и Ливън и Барбара се качиха. Лицето на жената се сгърчи, когато взе вестника, и се разплака, докато четеше статията. Седанът се вля плавно в уличното движение.
Понесе се по магистралата и Марко им заговори, докато гледаше в огледалото за обратно виждане. Попита ги любезно дали им е удобно, дали желаят да усили климатика, или да им пусне музика. Мислите на Ливън препускаха напред — първо да се регистрират в хотела, а след това веднага да отидат в полицията. През цялото време имаше чувството, че е бил ранен на бойното поле и жизненоважна част от тялото му, без която може би няма да оцелее, е била жестоко отрязана.
Най-после седанът намали скоростта и пое по частен път, ограден от двете страни с дървета с разцъфнали пурпурни цветове. Минаха покрай изкуствен водопад и спряха пред внушителния портал с навес на хотел „Уайли Принсес“.
От двете страни на колата Ливън видя фонтани, облицовани с плочки. От водата на единия се издигаха бронзови статуи на полинезийски воини с копия в ръце, а в другия плаваха конзоли, пълни с орхидеи.
Пикола в бели ризи и къси червени панталони забързаха към колата. Марко отвори вратата си и докато Ливън заобикаляше седана, за да помогне на Барб да слезе, чу да крещят името му от различни посоки.
Към входа на хотела тичаха хора — репортери с камери и микрофони.
Тичаха към тях.
17.
Десет минути по-късно, замаяна от полета и с треперещи колене, Барб влезе в апартамент, който при други обстоятелства би сметнала за „великолепен“. Ако беше погледнала картончето зад вратата, върху което бе изписана категорията на хотела, щеше да види, че цената на една нощувка е повече от три хиляди долара.
Тя пристъпи към средата на салона, все едно беше сомнамбул — виждаше, но съзнанието й не регистрираше ръчно тъкания бежов копринен килим с извезани орхидеи, красивите дамаски на мебелите и огромните плоски екрани на телевизорите.
Отиде до прозореца и погледна красивата гледка, но всъщност търсеше Ким.
Долу се виждаше огромен басейн със сложна форма — квадрат, вписан в правоъгълник, с кръгло джакузи в плиткия край. В средата му се издигаше фонтан, оформен като висока чаша за шампанско. Струята му се плискаше върху децата, които играеха около него.