Барбара обходи с поглед редиците снежнобели шатри около басейна. Търсеше млада жена, излегнала се върху шезлонг с питие в ръка. Надяваше се да види Ким край синьо-зелената вода. Спря се на няколко момичета — някои по-слаби, други по-пълни, по-високи или по-ниски, но никое от тях не беше Ким.
Тя се взря отвъд басейна и видя покрита пътека. Дървените й стъпала отвеждаха надолу към плажа, който беше осеян с палмови дървета. Пред тях се плискаха сапфирените води на океана, отделящи острова от Япония.
Къде беше Ким?
Барб искаше да каже на Ливън: „Усещам присъствието на Ким някъде тук“, но когато се обърна, съпругът й не беше в стаята.
Тя забеляза натруфена кошница с плодове върху масичката до прозореца и приближи. Имаше картичка. Беше визитка на хотела. На гърба й бе изписано съобщение. Чу се шумът на водата в тоалетната и Ливън, бедният й скъп съпруг, се появи. Широко отворените му очи бяха пълни с болка.
— Какво е това, Барб? — попита.
Тя прочете съобщението на глас: „Скъпи господин и госпожо Макданиълс, моля ви, обадете ми се. Ние сме тук, за да ви помогнем с каквото можем“.
Визитката бе подписана: „Сузан Грубър, очаквам да се видим“, а под името бе написан номерът на хотелска стая.
— Сузан Грубър — каза Ливън. — Тя е отговорен редактор в агенцията. Сега ще я потърся.
Барб се обнадежди. Грубър бе от ръководството. Трябваше да знае нещо.
Петнадесет или може би двадесет минути по-късно хотелската стая на семейство Макданиълс се изпълни с хора.
18.
Барб седеше на един от диваните. Беше скръстила ръце в скута си и се надяваше Сузан Грубър да им каже, че Ким се е скарала с фотографа или че не е излязла достатъчно добре на снимките и са й дали почивка — или нещо, каквото и да е, което би изяснило ситуацията. Можеше да се окаже, че Ким просто отсъства, но не е изчезнала, не е отвлечена, не е в опасност.
Грубър беше представител на директора на нюйоркската агенция, имаше блестящи бели зъби и лице с остри черти. Беше облечена в синьо-зелен костюм с панталон, ръцете й бяха обсипани със златни гривни, а когато се ръкува с Барбара, пръстите й бяха студени.
Тук беше и художественият директор Дел Суон. Той имаше тъмна кожа, платиненоруса коса и обеца на едното ухо. Носеше модерни избелели джинси и тясна черна тениска. На Барбара й се стори изнервен и неспокоен, като човек, който знае повече, отколкото казва, или може би просто се чувства виновен, задето е последният, видял Ким жива.
Имаше още двама мъже. По-възрастният беше около четиридесетгодишен, носеше сив костюм и от цялото му същество лъхаше на корпоративен служител. Барб бе срещала хора като него по бизнес коктейлите в „Мерил Линч“, където работеше Ливън. Можеше да се обзаложи със стопроцентова сигурност, че той и по-младият мъж от дясната му страна са адвокати от Ню Йорк, които бяха изпратени спешно в Мауи, за да спасяват задниците на шефовете в списанието.
Барб погледна към Каръл Суийни — едра жена, секретарка от модната агенция, която бе уредила тази работа за Ким и я придружаваше по време на снимките, за да се грижи за нея. Каръл беше облечена в скъпа, но безформена черна рокля и имаше вид, сякаш е погълнала нещо огромно, което е заседнало в гърлото й.
Барб не можеше да понася присъствието й.
Старшият Костюм, Барб забрави името му веднага щом го чу, казваше на Ливън:
— Организирали сме охранителен екип, който да открие къде може да е отишла Ким.
Дори не погледна към Барб, цялото му внимание бе насочено към Ливън. Всъщност както и на всички останали. Барбара знаеше, че изглежда разстроена, объркана и безпомощна. А и едва ли някой би могъл да я вини за това.
— Какво повече можете да ни кажете? — обърна се тя към адвоката.
— Няма признаци, че нещо се е случило с нея. От полицията предполагат, че просто е заминала някъде, за да се поразсее.
Барб си помисли: Ливън, кажи им, но той я бе предупредил още преди да пристигнат: „Ще съберем информация. Ще слушаме, но не бива да забравяме, че ние не познаваме тези хора“. Което означаваше, че всеки, свързан със списанието, би могъл да има нещо общо с изчезването на дъщеря им.
Сузан Грубър опря лакти на коленете си, наведе се напред и заговори на Ливън:
— Ким е била в бара на хотела с Дел, който отишъл до тоалетната, а когато се върнал, Ким си била отишла. Никой не я е отвел. Тя си е тръгнала по своя воля.
— И това ли е всичко? — попита Ливън. — Ким е напуснала бара на хотела сама, никой не я е виждал или чувал, няма я ден и половина и от всичко това вие си правите заключението, че е напуснала снимките и е отишла някъде да се „поразсее“?