Ролинс наблюдаваше как журналистите заподскачаха като летящи риби, крещейки въпроси, когато двамата Макданиълс слязоха от катедрата и се запътиха към фоайето на хотела.
Той погледна през обектива, приближи образите на съпрузите и видя някакъв мъж, донякъде знаменитост, да си проправя път през тълпата. Беше го виждал да представя книгите си по американската кабелна телевизия „Кейбъл Сателит Пъблик Афеърс Нетуърк“.
Мъжът, заинтригувал Ролинс, беше хубав, около четиридесетгодишен, журналист и много успешно продаван автор на детективски романи. Носеше панталони „Докърс“ и розова риза, закопчана до долу, с навити до лакътя ръкави. Нещо в него му напомняше на Брайън Уилямс4, предаващ директно от Багдад. Може би беше малко по-груб и напорист.
Докато Ролинс го наблюдаваше, писателят се протегна и докосна Барбара Макданиълс по ръката. Жената се спря да говори с него.
Чарли Ролинс засне интервюто му. Помисли си: Без майтап. На Воайорите ще им хареса. Ким Макданиълс стана известна по цял свят. Работата наистина се превръща в голямо събитие.
20.
Журналистът в панталони „Докърс“ и розова риза?
Това бях аз.
Когато Ливън и Барбара Макданиълс слязоха от катедрата, зърнах пролука в тълпата, която отново се затвори в кръг около тях и сякаш ги засмука от всички страни.
Спуснах се напред и докоснах жената, за да привлека вниманието й, преди да изчезне във фоайето на хотела.
Исках да взема интервю, но независимо колко пъти си виждал родители на изчезнали или отвлечени деца да умоляват за безопасното им завръщане, не можеш да останеш безчувствен към болката и страданието им.
При вида на Ливън и Барбара сърцето ми се сви. По лицата им бе изписана огромна мъка, която ме разтърси до дъното на душата ми.
А сега ръката ми стискаше нежно нейната. Тя се обърна и аз се представих, подадох й визитната си картичка и за мой късмет — беше чувала за мен.
— Вие ли сте Бен Хокинс, авторът на „Червено“?
— „Нарисувай го в червено“, да, аз съм.
Жената ми каза, че харесва книгата и устните й се извиха в усмивка, макар че лицето й остана изопнато от тревога. В този момент мъжете от охраната на хотела направиха кордон с ръце, образуваха пътека в тълпата и аз влязох във фоайето заедно с Барбара, която ме представи на Ливън.
— Бен е известен писател, Ливън. Спомняш ли си, миналата есен четохме романа му в нашия литературен клуб.
— Аз отразявам историята за „Лос Анджелис Таймс“ — казах на господин Макданиълс.
— Ако искате интервю, съжалявам, но няма да стане. На края на силите си сме и вероятно е по-добре да не говорим повече с представители на пресата, преди да се срещнем с полицията.
— Още ли не сте разговаряли с тях?
Ливън въздъхна и поклати глава.
— Някога говорили ли сте с телефонен секретар?
— Може би ще успея да ви помогна — рекох. — „Лос Анджелис Таймс“ има влияние дори и тук. Някога бях полицай.
— Наистина ли? — Клепачите на Макданиълс бяха подути, а гласът му — дрезгав и груб. Вървеше като мъж, който току-що е пробягал маратон, но внезапно лицето му се оживи и той ме погледна с интерес. Спря се и помоли да му разкажа повече.
— Работех в полицейското управление в Портланд. Бях детектив, следовател. В момента водя криминалната рубрика за „Лос Анджелис Таймс“.
Макданиълс потръпна при думата „криминална“.
— Добре, Бен. Мислиш ли, че ще можеш да ни помогнеш с полицията? Вече сме на път да полудеем.
Заедно със семейство Макданиълс прекосихме мраморното фоайе с високи тавани и разкошна гледка към океана. Открихме едно уединено място край басейна. Листата на палмовите дървета шумоляха от бриза. Покрай нас притичваха мокри деца, смееха се и нехаеха за останалия свят.
— Няколко пъти се обаждах в полицията и всеки път чувах едно и също: „Глоби за паркинг — моля, натиснете едно — заговори Ливън. — Съд по бързата процедура — моля, натиснете две“. Трябваше да оставя съобщение. Можете ли да си представите?
Погледът в очите на мъжа изразяваше безкрайна мъка. Дъщеря му бе изчезнала, а полицейското управление бе затворено. Как можеше това място да продължава да бъде ваканционен рай, докато те преминаваха през деветте кръга на ада?
— Полицията тук се занимава главно с пътни нарушения, пияни шофьори, домашно насилие и кражби — осведомих ги аз.
Помислих си, но не го изрекох на глас, че преди няколко години двадесет и пет годишна туристка бе нападната на Големия остров от трима местни хулигани, които я бяха пребили, изнасилили и убили.