От решителното й и настойчиво изражение разбрах, че ако не отговоря на въпросите й, тя няма причина да отговори на моите. Исках да бъда честен, защото тя имаше право да ме провери, а и аз държах семейство Макданиълс да ми вярва.
Усмихнах се на директния й стил на разпит, но нямаше нищо забавно в историята, която искаше да й разкажа. Когато мислите ми се върнаха назад във времето, спомените нахлуха — неспирни, болезнени и неприятни.
Докато все още живите образи проблясваха върху широкия екран в главата ми, аз разказах на двамата Макданиълс за фаталната автомобилна катастрофа, която се бе случила преди много години. Двамата с партньора ми Денис Карбоне бяхме наблизо и приехме обаждането.
— Когато стигнахме до мястото на произшествието, вече се смрачаваше. Валеше и наоколо бе притъмняло, но все пак имаше достатъчно светлина, за да се види, че колата бе поднесла извън шосето. Беше се блъснала в няколко дървета, прегазвайки ги като огромна двестатонна топка, след което се бе преобърнала. Обадих се по радиостанцията за помощ — продължих. — След това останах, за да разпитам свидетеля от другата кола, докато партньорът ми отиде до катастрофиралата, за да провери дали има оцелели. Свидетелят разказа как черният пикап „Тойота“ навлязъл в неговото платно, при това с висока скорост. Той се отклонил, черният пикап — също. Още не можеше да се опомни от преживяния ужас. Докато описваше как тойотата направо излетяла от пътя, каза, че натиснал спирачките докрай… Самият аз бях усетил миризмата на изгоряла гума и бях видял следата й по асфалта. В този момент пристигнаха линейката и патрулната кола. Парамедиците извадиха трупа и ми казаха, че шофьорът е загинал при удара и с него не е имало други пътници. Докато отнасяха мъртвия мъж, аз се огледах за Денис. Беше на няколко метра извън шосето и аз го улових да поглежда крадешком към мен. Стори ми се странно, сякаш се опитваше да скрие нещо…
Внезапно се разнесе буен момичешки смях. Младоженка, заобиколена от шаферките си, мина през бара и излезе навън. Тя беше хубава блондинка, двадесетина годишна. А това бе най-щастливият ден в живота й, нали?
Барбара се извърна, за да погледне компанията, сетне отново насочи вниманието си към мен. Всеки би могъл да прочете в очите й какво изпитва. И на какво се надява.
— Продължавай, Бен — подкани ме тя. — Говореше за виновния поглед.
Разказах й как се обърнах, защото някой извика името ми, а когато отново погледнах нататък, партньорът ми затваряше багажника на нашата кола.
— Не попитах Денис какво прави, защото мислите ми бяха заети с предстоящите задачи. Имах да пиша доклади, чакаше ме доста работа. Трябваше да се заемем с идентифицирането на загиналия. Вършех си съвестно работата, Барбара — казах й сега. — Мисля, че е напълно естествено да блокираш нещата, които не желаеш да видиш. Трябваше още тогава и намясто да говоря с партньора си, но не го сторих. Оказа се, че онзи кратък гузен поглед, който бях уловил, щеше да промени живота ми завинаги.
23.
Една сервитьорка приближи и попита дали бихме искали да поръчаме нещо. Зарадвах се на прекъсването. Гърлото вече ме болеше от дългото говорене и имах нужда от почивка. И преди бях споделял това, но така и не успях да преодолея срама и позора.
Особено когато с нищо не ги бях заслужил.
— Разбирам, че ти е трудно, Бен — рече Ливън. — Но ние оценяваме готовността, с която разказваш за себе си. Важно е да чуем историята ти.
— Оттук започва трудната част — казах му.
Той кимна и въпреки че Ливън беше навярно само десетина години по-голям от мен, усещах бащината му загриженост.
Втората ми чаша сода пристигна и аз я разбърках със сламката. След това подех оттам, откъдето бях прекъснал:
— Минаха няколко дни. Жертвата на катастрофата се оказа дребен пласьор на наркотици, известен като Роби Снега, а в кръвта му бе открит хероин. Тогава се обади приятелката му. Казваше се Кари Уилс. Тя бе съсипана от смъртта на Роби, но нещо друго я притесняваше. Попита ме: „Какво е станало с раницата на Роби? Беше червена със сребрист отражател на гърба. Вътре имаше много пари“.
Е, ние не бяхме открили никаква червена раница и с колегите се шегувахме доста за смелостта на Кари да съобщи в полицията за откраднати пари от наркотици.
Но момичето беше доста убедително. Тя не знаела, че Роби е пласьор на наркотици. Казваше обаче, че той щял да купи няколко акра земя край езерото, за да построи там къща за двамата. Документите за банката и пълната сума за имота — сто хиляди долара — били в раницата, защото той отивал да приключи сделката. Тя сама ги била сложила там. Думите й бяха проверени.