— Джина Праци на линия, Хорст. Как се чувстваме днес?
На разстояние четири часови пояса, в Дубай, висок мъж с брада, облечен в дрехи, традиционни за Близкия изток, излезе от джамията и забърза към малък ресторант, разположен по-надолу по улицата. Поздрави собственика и продължи през кухнята, изпълнена с уханията на чесън и розмарин.
Бутна настрани тежката завеса, слезе по стълбите до сутерена и отключи масивна дървена врата, водеща към частна стая.
В Хонконг, в квартал „Виктория Пийкс“, млад химик включи компютъра си. Беше двадесетина годишен, с коефициент на интелигентност 170. Докато софтуерът се зареждаше, мъжът се загледа през остъклената стена надолу към дългия склон, покрай върховете на цилиндричните многоетажни сгради и отвъд тях, към ярко осветените кули на Хонконг. Беше необичайно ясно за това време на годината и погледът му се рееше от пристанището към светлините на Каулун. Компютърът изписука и вниманието му се насочи към спешната среща на Алианса.
В Сан Пауло, малко след дванадесет на обяд, петдесетгодишният Рафаел дош Кампош се прибираше у дома с новото си спортно BMW Вайсман GT MF 5. Колата струваше четвърт милион долара и вдигаше сто километра в час само за четири секунди, а максималната й скорост бе 310 километра в час. Рафи, както го наричаха, беше влюбен в нея.
Той удари спирачки пред подземния гараж, хвърли ключовете на Томаш и се качи в асансьора, който се отваряше вътре в апартамента му.
Прекоси огромния салон, покрит със скъп под от бразилско черешово дърво, мина покрай модерните мебели и влезе в домашния си кабинет, откъдето се откриваше гледка към блестящата фасада на хотел „Ренесанс“ в Алмеда Кампош.
Рафи натисна бутона върху бюрото си и от центъра се издигна тънък екран. Отново се замисли за целта на тази среща. Нещо се бе объркало. Но какво? Докосна клавиатурата и натисна палеца си върху идентификационния панел.
— Хорст, дърто копеле — обърна се Рафи на португалски към водача на Алианса. — Дано новините са добри. Имаш пълното ни внимание!
25.
Швейцарските Алпи.
Хорст Вернер седеше в коженото си кресло в библиотеката. Пламъците в камината осветяваха дългия два метра макет на кораба „Бисмарк“, който бе изработил. Всяка една от стените бе покрита с лавици с книги, нямаше прозорци, а зад ламперията от черешово дърво имаше дебела седем сантиметра стоманена стена, покрита с олово.
Супер обезопасената стая на Хорст се свързваше със света посредством сложна интернет система, която му създаваше усещането, че помещението е самият център на Вселената.
В момента дванадесетте членове на Алианса влизаха в закодираната мрежа — всички малко или много говореха английски и изображенията им се виждаха върху екрана. След като ги поздрави, Хорст премина бързо към целта на срещата.
— Американският ни приятел е изпратил на Ян филм за забавление. Интересува ме реакцията ви.
Бяла светлина изпълни дванадесетте компютъра, свързани в мрежа, а след това камерата се фокусира върху джакузи. Вътре имаше младо тъмнокожо момиче, голо, с дълга черна коса, което лежеше по корем във водата, дълбока около десетина сантиметра. Беше завързана по начин, който американците наричат „овързан като прасе“5, ръцете и краката й бяха зад гърба, а въжето преминаваше през гърлото.
Върху екрана се виждаше мъж, който обаче беше с гръб към камерата. Когато се извърна леко, един от членовете на Алианса промълви: „Анри“.
Анри беше гол, седеше на ръба на ваната, а лицето му бе покрито с тънка гумена маска. Говореше към камерата:
— Виждате, че има много малко вода, но е достатъчно. Не зная кое е по-смъртоносно за Роса. Дали ще се задуши, или ще се удави. Нека погледаме и ще разберем.
Анри се обърна и заговори на хлипащото дете на испански, като едновременно превеждаше пред камерата:
— Казах на Роса да държи краката си опънати назад към главата. Обещах й, че ако издържи в тази поза още час, ще я оставя жива. Може би.
Хорст се усмихна на безочието на Анри, на начина, по който галеше момичето по главата и я успокояваше. Нещастното дете изплака немощно, очевидно бе безкрайно уморено от усилието да оживее.
— Por favor. Dejame marcher. Res palvado.
Анри заговори към камерата:
— Тя ме моли да я пусна. Казва, че съм дявол. Е, добре. Въпреки това аз я обичам. Сладко дете.
Момичето продължи да плаче, оставайки без дъх всеки път, когато краката й се отпуснеха и въжето се стегнеше около врата. Изплака: „Мамо!“, сетне главата й се отпусна, а последното й вдишване бе съпроводено от мехурчета, които се появиха по повърхността на водата.
5
Смята се за най-сексуалната позиция — глезените и китките се връзват, обикновено зад гърба, с което се постига пълна неподвижност на тялото. — Б. пр.