След около половин километър свърнах от плажа и поех по пътеката, която опасваше басейна на хотел „Четирите сезона“ — поредния петзвезден хотел, където за осемстотин долара на вечер можеш да се настаниш само в стая с изглед към паркинга.
Прекосих блестящия мраморен под във фоайето на хотела и излязох на улицата. Петнадесет минути по-късно вече се бях върнал и слушах шума на изкуствения водопад от взетия под наем шевролет. Бях паркирал под дърветата, заобикалящи хотел „Уайли Принсес“.
Ако бях убиец, можех да изхвърля жертвата си в океанските вълни или да я метна през рамо и да я отнеса до колата си. След това щях да напусна сцената незабелязано.
Лесно като детска игра.
27.
Подкарах колата, следвайки луната до „Стела Блу“ — оживено кафене в Кихей с висок островърх таван и дъговиден бар покрай стената. Заради уикенда вътре бе пълно с местни хора, а туристи от корабите се наслаждаваха на първата си нощ в пристанището. Поръчах си на бара „Джак Даниълс“ и филе от делфин с подправки, взех питието си и се настаних на маса за двама във вътрешния двор.
На трепкащата светлина от свещта в стъклена купа се обадих на Аманда.
Двамата бяхме заедно почти две години. Тя е с пет години по-млада от мен, майстор сладкар, и както сама се описва — рокерка. Това означава, че когато й се прииска да изпусне малко пара, насъбрала се в кухнята, яхва своя „Харли Дейвидсън“ — истинска антика — и го подкарва с пълна скорост по калифорнийската магистрала. Манди е не само умна и прекрасна, но когато я погледна, разбирам за какво са всички онези рокендрол песни за туптящи сърца и „ще те обичам до края на дните си“.
Точно в този момент жадувах да чуя сладкия й глас и тя не ме разочарова — отговори при третото позвъняване. След първоначалната размяна на поздрави я подканих да ми разкаже как е минал денят й в „Интермецо“.
— Беше скапано, Бенджи. Реми за пореден път уволни Роко — рече Аманда и продължи със силен френски акцент: — „Какво трябва да ти кажа, за да те накарам да мислиш като главен готвач? Това е отвратително! Прилича на курешка на гълъб“. След което последваха най-малко дванадесет „ох и ах!“. — Тя се засмя и продължи: — След десет минути отново го назначи. Както обикновено. За капак аз загорих крем брюлето. „По дяволите, Ахмана-ах, mon Dieu. Ти ме поооодлудяваш“. — Тя отново се засмя. — А ти как си, Бенджи? Ще напишеш ли историята си?
— Прекарах по-голямата част от деня с родителите на изчезналото момиче. Те разговаряха с мен.
— О, боже! Сигурно е било доста тъжно?
Предадох накратко на Манди интервюто си с Барбара, споделих й колко много съм харесал двамата Макданиълс и че те имат още две деца — момчета, които са осиновили от руско сиропиталище.
— По-големият им син бил полужив от глад и липса на грижи, когато полицията в Санкт Петербург го намерила. По-малкият се е родил с вродени аномалии, тъй като майка му била алкохоличка. Ким решила да стане педиатър заради братята си.
— Бен, скъпи?
— Да? Да не би да прекъсва?
— Не, чувам те добре. А ти чуваш ли ме?
— Идеално.
— Тогава слушай. Бъди внимателен, ще бъдеш, нали?
Жегна ме леко раздразнение. Аманда притежаваше необикновена интуиция, но аз не се намирах в опасност.
— Да внимавам за какво?
— Спомняш ли си, когато онази вечер забрави куфарчето с всичките си бележки за историята на Донато?
— Ще ми напомниш за автобуса, нали?
— След като го спомена.
— Тогава бях омагьосан от теб, глупачето ми. Гледах в теб, когато слизах от тротоара. Ако беше тук сега, би могло отново да се случи.
— Това, което искам да ти кажа, е, че сега звучиш по същия начин, както тогава.
— Така ли?
— Да, нещо подобно. Така че бъди внимателен, става ли? Бъди винаги нащрек и се оглеждай на двете страни.
На няколко метра от мен една двойка чукна чашите си в наздравица. Държаха ръцете си през масата. Младоженци, помислих си.
— Липсваш ми — казах в телефона.
— Ти също ми липсваш. Пазя леглото топло за теб, така че се връщай по-скоро.
Изпратих въздушна целувка на момичето си в Ел Ей и й пожелах лека нощ.
28.
В 7,15 сутринта в понеделник Ливън наблюдаваше как шофьорът спира черния седан пред главния вход на хотел „Уайли Принсес“. Той се настани на предната седалка, докато Хокинс и Барбара се качиха отзад. Когато всички врати се затвориха, Ливън каза на Марко да ги закара в полицейския участък в Кихей.