По време на пътуването слушаше малко разсеяно, докато Хокинс му шепнеше в ухото как да се държи в полицията. Посъветва го да им съдейства, да се постарае да предразположи полицаите и да не се държи войнствено, защото това ще бъде в негов ущърб.
Ливън кимна, изръмжа няколко пъти „ъхъ“, но съзнанието му бе заето с други неща и ако някой го попиташе, не би могъл да опише пътя между хотела и полицейския участък. Мислеше най-вече за предстоящата среща с лейтенант Джеймс Джаксън.
Върна се към настоящето чак когато Марко паркираше колата пред малкия търговски център и изскочи навън още преди седанът да спре. Насочи се директно към помещението на полицейския участък. То беше с размерите на кутия за обувки, а входът бе заврян между студио за татуировки и пицария.
Стъклената врата бе заключена. Ливън натисна нетърпеливо бутона на интеркома и съобщи името си, след което уведоми женския глас, че има насрочена среща за осем с лейтенант Джаксън. Чу се бръмчене, вратата се отвори и тримата влязоха.
Участъкът се стори на Ливън като градски микробус. Стените бяха в избеляло зелено, подът — застлан с линолеум, а по дължината на коридора бяха подредени пластмасови столове.
В единия край на тясното помещение имаше гише с малко прозорче и спусната метална щора, до която се виждаше затворена врата. Ливън седна до Барбара, а Хокинс се настани срещу тях с бележник, стърчащ от малкото джобче на ризата му. Тримата зачакаха.
Няколко минути след осем металната щора на гишето се вдигна и коридорът се изпълни с хора, които се наредиха на опашка, за да платят глобите си за паркиране, да регистрират колите си или бог знае какво. Младежи със сплетени на расти коси, момичета със сложни татуировки, млади майки с малки ревящи деца.
Ливън усети пронизваща болка в слепоочията. Мислеше за Ким, къде е сега, дали страда и защо им се случва всичко това.
След малко се изправи и закрачи из коридора, взирайки се в убийци и въоръжени крадци, които го гледаха от залепените по стените снимки. После премина към фотографиите на изчезнали деца, някои от които състарени с компютър, за да се види как биха изглеждали сега. Явно ги издирваха от години.
— Можеш ли да повярваш? — каза зад него Барбара на Хокинс. — Тук сме вече от два часа. Не ти ли се иска просто да закрещиш?
На Ливън наистина му идеше да изкрещи. Къде беше дъщеря му? Наведе се и заговори на жената зад гишето:
— Лейтенант Джаксън знае ли, че сме тук?
— Да, сър, разбира се, че знае.
Ливън седна до Барбара, притисна челото си и се запита защо на Джаксън му е нужно толкова време, за да ги приеме. След това се замисли за Хокинс и колко бързо се бе сближил със съпругата му. Ливън се доверяваше на преценката на Барб, но както повечето жени, и тя бързо се сприятеляваше. Понякога прекалено бързо.
Той видя как Хокинс написа нещо в бележника си, а в следващия момент група цвъртящи тийнейджърки се скупчиха пред гишето. Високите им пискливи гласове се забиваха като гвоздеи в главата му.
В десет без десет гневът на Ливън се надигаше в гърдите му като клокочещата лава на някои от праисторическите вулкани на острова. Беше готов да експлодира.
29.
Седях на твърдия пластмасов стол до Барбара Макданиълс, когато чух да се отваря врата в края на дългото тясно помещение. Ливън скочи от мястото си и на практика налетя върху ченгето, преди още вратата да се затвори.
Полицаят беше едър, около тридесет и пет годишен, с гъста черна коса и кожа с цвят на кафе. Част от него приличаше на Джими Смитс, друга — на Бен Афлек, а останалата — на някой местен бог на морето. Беше облечен със сако и вратовръзка, имаше значка — златна, — затъкната в колана на зелени войнишки памучни панталони, която означаваше, че е детектив.
Двамата с Барбара се присъединихме към Ливън, който ни представи на лейтенант Джаксън.
— Каква е връзката ви със семейство Макданиълс? — обърна се той към мен.
— Семеен приятел — отвърна Барбара.
— Аз съм от „Лос Анджелис Таймс“ — осведомих го в същото време.
Джаксън се изсмя и ме огледа изпитателно.
— Познавате ли Ким? — попита ме.
— Не.
— Имате ли някаква информация за местонахождението й?
— Не.
— Познавате ли тези хора? Или сте се срещнали едва вчера?
— Току-що се запознахме.
— Интересно — промърмори лейтенантът и се подсмихна самодоволно. После се обърна към двамата Макданиълс. — Осъзнавате ли, че работата на този мъж е да продава вестници?
— Знаем това — кимна Ливън.
— Добре. Само за да сте съвсем наясно — всичко, което ще кажете на господин Хокинс, ще се озове от вашите уста директно върху предната страница на „Лос Анджелис Таймс“ Лично аз — продължи лейтенантът — не го искам тук. Господин Хокинс, седнете отвън и ако има нужда, ще ви повикам.