Мъжът плъзна ръце надолу, прокара пръсти по еластичния плат на бикините и докосна най-нежните й съкровени места, което я накара да пищи и се извива като дете.
Тя дръпна надолу с пети ластика на банския му.
— Почакай — мило я сгълча той. — Бъди добро момиче.
— Смятам да бъда страхотна — задъхано промълви тя, впи устни в неговите и отново дръпна банския му. — Умирам за теб! — въздъхна.
Той се освободи от краката й, свали долнището й и сетне излезе от водата, понесъл момичето на ръце. Лунната светлина къпеше със сребристите си лъчи мокрите им тела.
— Чарли — прошепна момичето, — не ме пускай, моя маймунке.
Той я отнесе до мястото, където бе оставил брезентовата си торба — черна скала от застинала лава. Спря, отвори ципа и извади две големи плажни хавлии.
Балансирайки с момичето на ръце, мъжът разстла едната кърпа, положи нежно Джулия отгоре й, сетне я покри с другата.
Извърна се за миг, нагласи под подходящ ъгъл камерата си „Панасоник“ върху брезентовата торба и я включи.
После се обърна към Джулия, смъкна банските си и се усмихна, когато тя възкликна:
— О, боже! О, боже!
Коленичи между краката й и започна да я ближе с език, докато тя не извика:
— Повече не издържам, Чарли, моля те, моля те!
Мъжът проникна в нея.
Писъците й се удавиха в грохота на океана, точно както си представяше този момент, а когато свършиха, той се протегна към торбата и извади ножа с назъбеното острие. Остави го върху кърпата до себе си.
— За какво ти е това? — попита Джулия.
— Трябва да съм внимателен — сви рамене Чарли. — В случай че някое лошо момче се промъкне наоколо.
Отметна назад късите й коси, целуна очите й, обви ръце около голото тяло на момичето и я притисна към топлите си гърди.
— Заспивай, Джулия — прошепна. — С мен си в безопасност.
— А оттук нататък ще става още по-хубаво, нали? — подразни го тя.
— Точно така, глупаче.
Тя се засмя и се сгуши до гърдите му, а Чарли дръпна кърпата върху очите й. Джулия си помисли, че говори на нея, когато той се обърна към обектива на камерата:
— Всички ли са щастливи?
— Напълно, напълно щастливи — въздъхна момичето.
41.
За Ливън и Барбара изтекоха поредните мъчителни двадесет и четири часа, а аз се чувствах безпомощен пред отчаянието им. Когато онази вечер си легнах, по новините показваха все същите стари клипове. Бях се унесъл в неспокоен сън, когато телефонът иззвъня.
Беше Еди Кеола.
— Бен, не се обаждай на семейство Макданиълс. След десет минути ще се срещнем пред главния вход на хотела.
Двигателят на джипа на Кеола ръмжеше тихо, когато изскочих в топлата нощ и припряно се настаних на предната седалка до шофьора.
— Къде отиваме? — попитах го.
— На един плаж, наречен „Макена Ландинг“. Ченгетата са намерили нещо. Или някого.
Десет минути по-късно Еди паркира край извития път до шестте полицейски патрулни коли, микробусите на Специалния отряд за бързо реагиране и този на съдебния лекар. Под нас се виждаше плажът във форма на полумесец — усамотен залив, ограден от висока скала от застинала лава, надвиснала над океана. В краищата й се разбиваха пенестите вълни.
Един хеликоптер бучеше над главите ни и обливаше със светлините от прожекторите си полицаите. Силуетите им чертаеха причудливи сенки върху плажната ивица.
Двамата с Кеола си проправихме път към брега и аз видях, че колата на противопожарната охрана е спряла почти до водата. Върху вълните се полюшваха гумени лодки и хората от подводния екип скачаха в океана.
Призля ми при мисълта, че трупът на Ким може да се намира на дъното, както и от вероятността тя, също като онова момиче, което Кеола бе издирвал преди време, да е била убита от бившето си гадже, от което се е опитвала да се отърве.
Кеола прекъсна унеса ми, като ме представи на детектив Паликапу — едър и широкоплещест полицай, облечен с яке с надпис „Полицейско управление на Мауи“ на гърба.
— Онези туристи там — рече Паликапу и посочи към групата деца и възрастни, скупчени в другия край на извитата скала — са видели нещо да плува през деня.
— Тяло, искаш да кажеш — уточни Кеола.
— Отначало са решили, че е голям дънер или някакъв боклук. После забелязали да го обикалят акули и ни се обадиха. Течението е завлякло това, което е останало, под шуплестата скала в заливчето, там, където се гмуркат хората ни.