Когато хеликоптерът кацна в Мауи, той проведе важно телефонно обаждане.
— Господин Макданиълс? Вие не ме познавате. Казвам се Питър Фишър — рече той с лек австралийски акцент. — Имам да ви кажа нещо за Ким. Освен това часовникът й е у мен — „Ролекс“.
47.
Хотел „Камехамеха“13 е бил построен в началото на XIX век. Ливън си помисли, че му прилича на пансион — заради малките бунгала, които го заобикаляха, и плажа, простиращ се до шосето. В далечината сърфистите се носеха по вълните в очакване на най-голямата.
Ливън и Барбара прескочиха струпаните туристически раници и се качиха по стъпалата към главната сграда. Мрачното фоайе, чиито стени бяха покрити с дървена ламперия, миришеше на влага и плесен, но във въздуха се усещаше и лека миризма на марихуана.
Мъжът зад гишето имаше вид на човек, който се е къпал преди стотина години, и то в морето; очите му бяха кървясали, а мазната му коса бе сплетена в плитка, по-дълга от тази на Барб. Върху мръсната тениска с глава на бик на фона на американското знаме се мъдреше табелка с надпис: „Гюс“.
Ливън каза на Гюс, че двамата с Барб имат резервация за една нощ, а Гюс осведоми Ливън, че трябва да плати пълната сума, преди да му даде ключовете — такива били правилата.
Ливън даде на мъжа деветдесет долара в брой.
— Ако се откажете, платената сума не се връща. Трябва да освободите стаята в дванадесет, без изключения.
— Търсим гост на хотела на име Питър Фишър — рече Ливън. — Има австралийски акцент или може би южноафрикански. „Пий-та Фиш-а“. Знаете ли номера на стаята му?
Служителят прелисти регистрационната си книга.
— Не всички се подписват. Ако идва цяла група, регистрираме само този, който плаща. Не виждам никакъв Питър Флейшър.
— Фишър.
— Все едно, не виждам такова име. Повечето гости се хранят на вечеря в ресторанта. Шест долара, три блюда. Попитайте там малко по-късно и може да го откриете. — Гюс се втренчи в Ливън. — Аз ви познавам. Вие сте родителите на онази манекенка, която беше убита в Мауи.
Ливън усети как кръвното му се повишава с шеметна бързина и се запита дали днес не му е писано да получи инфаркт.
— Къде сте чули това? — рязко попита той.
— Какво искате да кажете? Съобщиха го по телевизията. Имаше го и във вестниците.
— Тя не е мъртва — заяви Ливън.
Взе ключовете и следван от Барб, се изкачи до третия етаж. Когато отвориха вратата на стаята, пред очите им се разкри ужасяваща гледка: пружините на двете малки легла стърчаха през сивите чаршафи, душкабината чернееше от мръсотия, щорите бяха покрити с дебел слой прах, а килимът и Дамаската на мебелите изглеждаха лепкави и влажни.
Над умивалника висеше табела: Моля, почистете след себе си. Тук няма камериерка.
Барбара погледна безпомощно към съпруга си.
— След малко ще слезем долу за вечеря и ще поговорим с хората. Не е нужно да оставаме. Може да се върнем обратно.
— След като намерим този Фишър.
— Разбира се — кимна Ливън, но си мислеше: Ако вече не си е тръгнал. Ако цялата работа не е някакъв номер, както ги бе предупредил лейтенант Джаксън още първия ден, когато се запознаха.
48.
Анри не разчиташе само на дрехите; нито на каубойските ботуши, камерата или широките тъмни очила. Облеклото беше важно, но изкуството на дегизировката се състоеше в жестовете, както и в умението да се превъплъщаваш. Това, което определяше Анри като първокласен хамелеон, бе талантът му да се превръща в човека, чийто образ пресъздаваше.
В шест и половина същата вечер той влезе в неугледната трапезария на хотел „Камехамеха“. Беше облечен в джинси и летен син пуловер от фин кашмир, с навити ръкави. Краката му бяха обути в италиански мокасини без чорапи, на китката проблясваше златен часовник, а върху лявата ръка — брачна халка. Косата му, със сребристи нишки, бе пригладена назад, а очилата без рамки подсилваха впечатлението за влиятелна светска персона.
Той огледа дървените колони, гредите по тавана, грубия дървен под, редиците маси, сгъваемите столове и бюфета с горещи блюда. Нареди се на опашката и си взе чиния с някаква яхния, преди да се запъти към ъгъла, където край една маса седяха Барбара и Ливън пред недокосната храна.
— Може ли да седна при вас? — попита учтиво той.
— Ние тъкмо тръгвахме — отвърна Ливън, — но ако сте достатъчно смел, за да ядете това, нямаме нищо против.
— Какво, по дяволите, мислите, че е? — попита Анри и придърпа стола до Ливън. — Животно, зеленчук или минерал?