Ливън се засмя.
— Казаха ми, че е говеждо задушено, но не бих се осмелил да го потвърдя.
Анри протегна ръка.
— Андрю Хигинс. От Сан Франциско.
Ливън пое ръката му и представи Барб и себе си.
— Май ние сме единствените американци сред тълпата туристи. Знаехте ли що за дупка е това, когато си запазихте стая?
— Всъщност не съм отседнал тук. Търся дъщеря си. Лори току-що се дипломира в „Бъркли“ — рече скромно той. — Казах на жена си, че сигурно си прекарва страхотно на някой къмпинг в компанията на свои съвипускници и приятели, но от няколко дни не се е обаждала у дома. По-точно — една седмица. И майка й се побърква от притеснение заради онази бедна манекенка, която е изчезнала, нали знаете, в Мауи.
— Това е нашата дъщеря, Ким. Манекенката, която е изчезнала — осведоми го Барбара.
Анри, който тъкмо ровеше с вилица в чинията си, вдигна сепнато глава.
— О, боже! Съжалявам. Много съжалявам. Не зная какво да кажа. Сигурно не сте на себе си?
— Чувстваме се ужасно — поклати глава Барб, свела поглед към масата. — Молим се. Опитваме се да спим. Да запазим разума си и да не полудеем.
— Готови сме да се уловим и за най-малката надежда — рече Ливън. — Затова сме тук, обади ни се мъж на име Питър Фишър. Каза, че в нощта, когато Ким е изчезнала, той е бил с нея, че тя оставила часовника си и ако се срещнем с него тук, ще ни го даде и ще ни каже нещо. Знаеше, че тя има „Ролекс“. Казахте, че името ви е Андрю?
Анри кимна.
— От полицията ни предупредиха, че обаждането навярно е измама. Че имало всякакви негодници, които за пари си измисляли какво ли не. Както и да е, говорихме с всички тук. Никой не е чувал за Питър Фишър. Не е отседнал в прекрасния хотел „Камехамеха Хилтън“.
— Вие също не би трябвало да оставате тук — рече внезапно мъжът. — Чуйте, аз съм наел малка вила на десетина минути път оттук. Има три спални, две бани и е чисто. Защо не пренощувате при мен? Ще ми правите компания.
— Предложението ви е много любезно, господин Хигинс, но не бихме искали да ви се натрапваме.
— Наричайте ме Андрю. Всъщност ще ми направите услуга. Обичате ли тайландска кухня? Открих едно място недалеч оттук. Какво ще кажете? Да се махаме от тази дупка, а утре сутринта ще потърсим момичетата.
— Благодаря, Андрю — рече Барбара. — Наистина много мило предложение. Ако ни позволите да ви заведем на вечеря, можем да го обсъдим.
49.
Барбара се събуди, обзета от вцепеняващ страх.
Ръцете й бяха омотани зад гърба и я боляха. Краката — привързани един към друг при коленете и глезените. Беше натъпкана, свита като зародиш, в ъгъла на тясно пространство, което се движеше!
Да не беше ослепяла? Или беше прекалено тъмно, за да вижда? Мили боже, какво ставаше?
— Ливън! — изкрещя жената.
Зад гърба й нещо се размърда.
— Барб? Бебче? Добре ли си?
— О, скъпи, слава богу, слава богу, че си тук. Добре ли си?
— Вързан съм. По дяволите! Какво е това?
— Мисля, че сме в багажника на кола.
— Господи! Багажник! Това е Хигинс! Хигинс го е направил!
Приглушена музика откъм предната част на колата достигна до тях. Чувстваха се като пилета в кашон.
— Струва ми се, че ще полудея — простена Барбара. — Нищо не разбирам. Какво иска този мъж?
Ливън ритна капака на багажника.
— ХЕЙ! ПУСНИ НИ! ХЕШ!
Капакът не помръдна. Но очите на Барбара започваха да привикват с тъмнината.
— Ливън, виж! Виждаш ли това? Лостът за вдигане на капака.
Двамата се размърдаха с мъка, пълзейки с лакти по пода. Лицата им се ожулиха, Барбара изу обувките си и дръпна лоста с пръстите на краката. Той помръдна, но не се чу изщракване, нито багажникът се отвори.
— О, господи, моля те! — изхлипа жената, сетне изхриптя и гласът й се удави в накъсана кашлица.
— Кабелите са срязани — рече Ливън. — Задната седалка. Можем да се опитаме да пробием с ритници през задната седалка.
— И после какво? Вързани сме! — прошепна ужасено Барбара.
Все пак се опитаха, заритаха с все сила, но без никакъв успех.
— По дяволите! Преградата е залостена — каза Ливън.
Барб се бореше, за да си поеме дъх, после още един, за да попречи на астматичния пристъп да я задуши. Защо Хигинс ги бе отвлякъл? Защо? Какво смяташе да прави с тях? Какво щеше да спечели от отвличането им?
— Четох някъде, че ако избиеш стоповете — заговори Ливън — и успееш да промушиш ръка през отвора, можеш да махаш, докато някой те забележи. Дори само ако ги счупим, някой полицай може да спре колата. Направи го, Барб. Опитай.