— Да ти кажа честно, Бен, вече нищо не разбирам. Не ме гледай така. Аз се оправям с неверни съпрузи. Или със застрахователни искове. Ти какво си въобразяваш? Че Мауи е Лос Анджелис?
— Защо не се обадиш на приятеля си лейтенант Джаксън?
— Ще го направя. Ще го помоля да се свърже с полицията в Оаху и да ги накара сериозно да потърсят Барб и Ливън. Ако не го направи, ще действам без негово съгласие. Баща ми е съдия.
— Сигурно е доста полезно.
— Дяволски си прав, полезно е.
Кеола ме увери, че ще ми се обади, и си тръгна, оставяйки ме с телефон в скута. Взирах се през откритото фоайе към тъмните води на океана. През леката мъгла виждах очертанията на Ланаи, малкия остров, където бе намерила смъртта си Джулия Уинклър.
В Лос Анджелис беше пет сутринта, но имах нужда да поговоря с Аманда.
— Какво става, лютичето ми? — измърка сънено тя по телефона.
— Лоши работи, пчеличке.
Разказах й за последните шокиращи новини, как имах чувството, че стотици паяци използват гърба ми за скоростна писта. И не, уверих я, през последните дни не съм пил нищо по-силно от сок от гуава.
— Ким щеше да се появи досега, ако можеше — споделих с Аманда. — Не зная кой къде кога или как, но ако трябва да съм честен пред Бога, скъпа, мисля, че зная какво става.
— Сериен убиец в рая. Историята, която чакаш толкова отдавна. Може би дори роман.
Почти не обърнах внимание на думите й. Това, което ми се изплъзваше, откакто преди два часа включих телевизора, сега светна в мозъка ми като червена лампа. Чарлс Ролинс. Името на мъжа, с когото за последен път е била видяна Джулия Уинклър.
Бях чувал това име.
Казах на Аманда да изчака за секунда, измъкнах портфейла от задния си джоб и с трепереща ръка запрелиствах визитните картички, които бях подредил зад пластмасовата преградка.
— Манди.
— Тук съм. А ти там ли си?
— Един фотограф на име Чарлс Ролинс дойде при мен, когато бе открит трупът на Роса Кастро. Работи за списание „Толк Уийкли“ в Локсахачи, Флорида. Според полицаите той е последният човек, видял Джулия Уинклър жива. Никъде не може да бъде открит.
— Ти си говорил с него? Би ли могъл да го идентифицираш?
— Вероятно. Имам нужда от услуга.
— Да включа лаптопа си?
— Моля те.
Зачаках, притиснал толкова плътно телефона до ухото си, че чух водата от тоалетното казанче в Ел Ей. Накрая гласът на моята любима се разнесе отново по линията.
Тя се прокашля и каза:
— Бенджи, в „Гугъл“ има четиридесет сайта за хора с име Чарлс Ролинс. Сигурно са повече от две хиляди, а във Флорида — стотина. Но никъде не се споменава списание „Толк Уийкли“. Нито в Локсахачи. Нито където и да е другаде.
— По дяволите, да му изпратим имейл.
Продиктувах й адреса на Ролинс и съобщението.
— Върна се обратно, Бенджи — каза след секунда Аманда. — Непознат потребител. Сега какво?
— Ще ти се обадя по-късно. Трябва да отида в полицията.
55.
Анри седеше два стола зад кабината на пилота в лъскавия нов чартърен самолет, който беше почти празен. Гледаше през прозореца как малката машина се издига гладко от пистата и се понася към чистото синьо небе над Хонолулу.
Той отпи с наслада от чашата с шампанско, прие предложените му от стюардесата хайвер и препечена филийка и когато пилотът обяви, че могат да свалят коланите, отвори лаптопа си, оставен върху масичката отпред.
Миниатюрната камера, закрепена зад огледалото за обратно виждане, трябваше да бъде пожертвана, но преди океанските вълни да я погълнат, тя бе изпратила видеозаписа към компютъра му.
Анри нямаше търпение да види материала.
Сложи си слушалките и отвори озвучения файл.
Едва не се провикна: „Брей!“. Картините, появили се върху екрана, бяха невероятно красиви. Вътрешността на колата се осветяваше от лампата на тавана. Барбара и Ливън се къпеха в мека светлина, а звукът бе с отлично качество.
Тъй като Анри седеше на предната седалка, не влизаше в кадъра — и това му харесваше. Никаква маска. Никакво изкривено лице. Само промененият глас, понякога звучащ като Марко, понякога като Андрю, но при всички положения в унисон с гласовете на жертвите.
— Казах на Ким колко е красива, Барбара, правих любов с нея. Дадох й да пийне нещо, за да не усеща болка. Дъщеря ти беше много мила, много сладка. Не бива да си мислиш, че е направила нещо и затова е била убита.
— Не вярвам, че си я убил! — избухна Ливън. — Ти си луд! Патологичен лъжец!
— Дадох ти часовника й, Ливън… Добре тогава, погледни това.