Анри отвори мобилния си телефон и им показа снимката, на която държеше главата на Ким за корените на разрошената й руса коса.
— Опитай се да разбереш — продължи той, заглушавайки сърцераздирателните викове и безутешния плач на Барб и Ливън. — Това е бизнес. Хората, за които работя, плащат много пари, за да гледат как хората умират.
Барбара се задушаваше, хлипаше и го умоляваше да спре, но Ливън бе различен. Опитваше се да балансира между болката и ужаса, от една страна, и желанието да спаси себе си и жена си, от друга.
— Пусни ни, Анри. Ние не знаем кой си в действителност. Не можем да те издадем — рече той.
— Не става дума за това, че искам да ви убия, Ливън. Става дума за пари. Да. Плащат ми, за да ви убия.
— Аз ще ти дам пари — опита се да го убеди Ливън. — Ще ти дам повече пари от тези, които ще получиш. Наистина ще ти дам!
От екрана на лаптопа Барбара се молеше за момчетата си, но Анри я прекъсна, заявявайки, че вече трябва да върви.
Той натисна педала на газта и меките гуми се търкулнаха плавно по пясъка, докато автомобилът бавно навлизаше в океана. В избрания момент Анри слезе от колата и остана до нея, докато водата стигна до предното стъкло.
Вътре в купето камерата зад огледалото за обратно виждане записваше молбите на двамата Макданиълс, докато вълните бавно ги поглъщаха. Стигнаха до седалките, където съпрузите седяха с вързани зад гърбовете ръце, приковани от коланите.
Все пак убиецът не ги лиши от надежда.
— Ще оставя лампата да свети, за да можете да запишете прощалните си думи — чу се да изрича. — А и някой от шосето би могъл да ви види. И да ви спаси. Не отхвърляйте тази възможност. Ако бях на ваше място, щях да се моля да се случи.
Пожела им късмет, после се върна на плажа. Застана под дърветата и гледа, докато колата потъна напълно след около три минути. По-бързо, отколкото предполагаше. Милостиво избавление. Може би все пак имаше Бог.
Когато и последните светлини от колата угаснаха, Анри се преоблече и пое по магистралата, докато една кола не го качи.
Сега затвори лаптопа, допи шампанското и пое от стюардесата листа с менюто. Избра си патица с портокали, сложи си слушалките „Боуз“ и се заслуша в някакво произведение на Брамс. Успокояващо. Красиво. Съвършено.
Последните няколко дни бяха изключителни, всяка минута бе изпълнена с фантастична драма, което бе смисълът на живота му.
Беше напълно сигурен, че всички ще са щастливи.
56.
Часове по-късно Анри се намираше в тоалетната на първа класа на летището в Ел Ей. Дотук полетът му бе истинско удоволствие и сега очакваше с нетърпение продължението до Банкок.
Изми си ръцете и провери в огледалото новото си превъплъщение — швейцарски бизнесмен от Женева. Светлорусата му коса бе къса, очилата — големи, с широки рогови рамки, които му придаваха вид на учен. Беше облечен в костюм за 5000 долара и елегантни скъпи английски обувки, ръчна изработка.
Току-що бе изпратил на Воайорите новите сцени. Последните мигове от живота на съпрузите Макданиълс. Знаеше, че утре по това време банковата му сметка в Женева ще набъбне с нова хубава сума в евро.
Анри излезе от тоалетната, отиде в главния салон за чакащи, остави куфарчето на пода и се отпусна в мекото сиво кресло. По телевизията имаше извънредна емисия новини. Водещата Глория Роха съобщаваше за престъпление, което определи като „предизвикващо ужас и гняв“.
— Обезглавеният труп на млада жена бе намерен в бунгало под наем на плажа в Мауи — каза Роха. — Според източници, близки до полицията, жертвата е мъртва от няколко дни.
Роха се обърна към големия екран зад гърба си и представи местната репортерка Кай Макбрайд, предаваща на живо от Мауи.
— Тази сутрин госпожа Маура Алуна, собственичка на крайбрежния лагер, е намерила в едно от бунгалата главата и трупа на млада жена — съобщи Макбрайд. — Госпожа Алуна е казала на полицията, че е дала бунгалото под наем по телефона на мъж, който е платил с кредитна карта. Всеки момент очакваме лейтенант Джаксън от полицейското управление в Кихей да направи изявление.
Макбрайд се обърна за миг, после заговори:
— Глория, лейтенант Джаксън излиза в този момент.
Репортерката се затича, а операторът хукна до нея, като не спираше да снима.
— Лейтенант, лейтенант Джаксън, може ли да ни отделите минута?
Камерата ги приближи.
— В момента нямам какво да съобщя на пресата.
— Имам само един въпрос, сър.
Анри се наведе напред, омагьосан от драматичната сцена, разиграваща се върху големия екран.