И двамата бяха обезглавени с възторжени викове, след което завлякоха Анри за косата до средата на стаята. Някъде отвъд светлината се чу глас:
— Кажи името си пред камерата. Кажи откъде си.
— Ще те чакам въоръжен в ада — отвърна той на арабски. — Изпрати най-дълбокото ми презрение на Саддам.
Те се разсмяха. Подиграха се с акцента му. А после сложиха превръзка на очите му. Лъхна го смрад. Анри чакаше да го хвърлят на земята, но вместо това, покриха главата му с грубо одеяло.
Навярно бе припаднал, защото когато се събуди, беше завързан с въжета и набутан в багажника на кола. Прекара там няколко часа, след което го изхвърлиха до сирийската граница.
Страхуваше се да повярва, но беше истина.
Той беше жив. Беше жив.
— Кажи на американците какво направихме, невернико. Какво ще направим. Ти поне се опита да говориш нашия език.
Ходилото на тежък ботуш се стовари върху кръста му и колата потегли.
Анри се върна в Съединените щати — от Сирия до Бейрут, чрез нелегален канал от приятелски настроени тайни поддръжници (сдоби се и с нови документи за самоличност), а след това с товарен самолет от Бейрут за Ванкувър. Оттам се придвижи на автостоп до Сиатъл, открадна кола и се насочи към малък миньорски град в Уисконсин. Но Анри не се свърза с човека от „Брустър-Норт“, който го бе наел.
Никога повече не искаше да вижда Карл Обст. Никога.
Все пак от „Брустър-Норт“ бяха направили страхотни неща за Анри. Когато го наеха, те заличиха напълно миналото му, зачеркнаха истинското му име, пръстовите отпечатъци, цялото му досие в архивите. А сега се предполагаше, че е мъртъв.
Точно на това разчиташе.
Май-Брит седеше срещу него в елегантния японски клуб в Тайланд и забеляза, че компаньонът й се е отнесъл някъде далеч от нея.
— Добре ли си, Пол? — попита младото момиче. — Да не би да се ядоса, задето онзи мъж ме зяпаше?
Двамата заедно проследиха с поглед Карл Обст, който излезе с приятеля си. Не погледна назад.
— Не, не съм ядосан. Всичко е наред.
— Добре, защото се питах дали да не продължим вечерта на някое по-уединено място?
— Хей, съжалявам. Щеше ми се да можех. — Анри си помисли, че момичето определено има най-изящната шия след втората съпруга на Хенри VIII. — Наистина ми се искаше да разполагам с повече време — рече той и улови ръката й. — Но полетът ми е много рано сутринта.
— Майната му на бизнеса! — пошегува се Май-Брит. — Тази вечер си във ваканция.
Анри се наведе през масата и я целуна по бузата.
Представи си я гола под ръцете си, но не остави фантазията му да се развихри. Вече си мислеше за работата, която го очакваше в Ел Ей. Вътрешно се засмя — колко ли изненадан щеше да бъде Бен Хокинс, когато го види.
63.
Анри прекара трите дни от уикенда на летище Шератон в Ел Ей, смесвайки се с останалите пътници от бизнес класа. Използва времето, за да изучи романите на Бен Хокинс и всички истории във вестниците, които бе написал. Няколко пъти ходи до Венис Бийч и улицата му, точно зад ъгъла след малкото Токио.
Малко след пет часа в понеделник следобед Анри се качи във взетата под наем кола и пое по Сто и петата магистрала. Жълтите бетонни стени покрай осмото платно се осветяваха от златиста светлина, а тук-там проблясваха латинографити в червени и пурпурни цветове, които й придаваха хавайски привкус. Или поне на него така му се струваше.
Анри пое към 110-ия изход на Лос Анджелис Стрийт, а оттам се насочи към задръстения трафик на Аламеда — главната артерия към центъра на града.
Беше пиков час, но той не бързаше. Беше възбуден от мисълта, че последните три седмици бяха страхотна предпоставка за истинска житейска драма и един изключителен финал.
Планът, оформил се в съзнанието му, бе съсредоточен върху Бен Хокинс — журналист, писател и бивш детектив.
Анри си мислеше за него от онази вечер в Мауи, пред хотел „Уайли Принсес“, когато Бен протегна ръка, за да докосне Барбара Макданиълс.
Той изчака да угасне червената светлина на светофара, после зави надясно и пое по Трейшън — малка уличка, близо до Юниън Пасифик, която продължаваше успоредно на Лос Анджелис Ривър.
Следвайки едва пъплещия сув пред него, Анри се движеше из уютния квартал на Бен. Той беше изпъстрен с ресторанти, от които се носеше джаз, и евтини магазинчета за дрехи. Откри място за паркиране точно срещу осеметажната тухлена сграда, в която живееше Бен.