Анри излезе от колата, отвори багажника и извади спортно сако от торбата. Пъхна пистолета в колана на панталоните си, закопча сакото и приглади с пръсти кестенявата си коса със сребристи нишки.
След това се върна в колата, намери някаква музикална станция и прекара следващите двадесет минути в слушане на Бетовен и Моцарт и наблюдение на пешеходците, които се движеха по приятната уличка. Накрая видя мъжа, когото чакаше.
Бен беше облечен в спортни памучни панталони и поло, в дясната си ръка носеше овехтяло кожено куфарче. Влезе в ресторант с име „Ай Карамба“, а Анри го изчака търпеливо да излезе с найлонова торбичка с мексиканска храна.
Убиецът слезе от колата, заключи я и последва Бен, който пресече Трейшън, изкачи стъпалата пред сградата и пъхна ключа в ключалката.
— Извинете! — извика Анри. — Вие ли сте господин Хокинс?
Бен се извърна и лицето му придоби леко подозрително изражение.
Анри се усмихна, разтвори леко сакото си и му показа оръжието.
— Не че искам да те нараня — рече.
Когато заговори, в гласа на Бен се усещаше полицейска нотка.
— Имам в себе си 38 долара. Вземи ги. Портфейлът ми е в задния джоб.
— Май не ме позна, а?
— А трябва ли?
— Мисли за мен като за своя кръстник, Бен — заговори Анри с удебелен глас. — Ще ти направя предложение, което не можеш да откажеш…
— … не мога да откажа? Зная кой си. Ти си Марко.
— Правилно. Съветвам те да ме поканиш вътре, приятелю. Трябва да поговорим.
64.
— Какво, по дяволите, означава всичко това, Марко? — извиках аз. — Да не би изведнъж да си се сдобил с информация за семейство Макданиълс?
Марко не отговори на въпроса ми, всъщност дори не трепна.
— Говоря съвсем сериозно, Бен. — Той бе застанал с гръб към улицата. Измъкна пистолета от колана си и го насочи към корема ми. — Отвори вратата.
Не можех да помръдна краката си, толкова бях сащисан. Познавах малко Марко Беневенуто, бях прекарал няколко часа, седнал в колата до него, но ето че сега стоеше пред мен без шофьорска шапка и в сако за шестстотин долара, а аз се чувствах съвсем безпомощен.
Срамувах се от себе си и бях напълно объркан.
Ако откажех да го пусна в сградата, щеше ли да ме застреля? Не знаех. В същия миг ми хрумна безразсъдната мисъл, че трябва да го пусна.
Любопитството ми надделяваше над предпазливостта и ми се щеше да задоволя интереса си, но с моето оръжие в ръка. Добре смазаната ми „Берета“ лежеше върху нощното шкафче до леглото и бях сигурен, че щом веднъж вляза в апартамента си, ще успея да се добера до него.
— Можеш да прибереш това нещо — рекох и свих рамене, когато той ме удостои с любезна усмивка от типа „сигурно се шегуваш“. Отворих предната врата и следван по петите от бившия шофьор на семейство Макданиълс, изкачих стълбите до четвъртия етаж.
Сградата някога е била склад, който преди десетина години бе превърнат в жилищна кооперация. Харесваше ми да живея тук. На всеки етаж имаше по един апартамент с високи тавани и дебели стени. Без любопитни съседи. Без нежелани шумове.
Отключих тежките резета на входната врата и пуснах неканения си гост. Той заключи зад нас.
— Настани се удобно — казах, оставих куфарчето си върху мозаичния под и се запътих към кухненския бокс. — Какво да ти налея за пиене, Марко? — подвикнах като един съвършен домакин.
— Благодаря, но нищо — отвърна той до рамото ми.
Успях да се овладея и не подскочих, а само извадих кутия с портокалов сок от хладилника и се насочих към дневната. Настаних се върху кожения диван, а моят „гост“ зае едно от креслата.
— Кой си ти всъщност? — попитах мъжа, който в момента оглеждаше дома ми — детските ми кънки, окачени на кука върху стената, старите вестници в ъгъла, обложките на всяка моя книга. Имах чувството, че се намирам в компанията на изключително прецизен наблюдател.
Най-после той остави своя „Смит енд Уесън“ върху масичката за кафе, на няколко метра от мястото, където седях и където не можех да го стигна. Бръкна в предния джоб на сакото си, извади една визитка и я плъзна към мен.
Прочетох напечатаното име и сърцето ми почти спря.
Познах визитката. Вече бях чел подобна: „Чарлс Ролинс. Фотограф. „Толк Уийкли““.
В съзнанието ми наизскачаха различни образи. Представих си Марко без мустаци, а след това бегло видяното лице на Чарлс Ролинс в нощта, когато от океана бе изваден обезобразеният труп на Роса Кастро.