През онази нощ Ролинс ми бе дал визитната си картичка. Тогава бе нахлупил на главата си бейзболна шапка и май носеше широки слънчеви очила. Било е друга маскировка.
По тила ми полазиха студени тръпки, когато осъзнах, че добре облеченият тип с приятна външност, който седеше в момента на дивана ми, е бил толкова близо до мен през двете седмици, които прекарах на Хаваите. Почти от момента, в който пристигнах.
Той ме е наблюдавал.
А аз изобщо не бях разбрал.
Но защо?
65.
Мъжът седеше в любимото ми кожено кресло и внимателно ме следеше, докато се опитвах да подредя парченцата от мозайката.
Припомних си онзи ден в Мауи, когато семейство Макданиълс изчезна, а двамата с Еди Кеола се опитвахме да открием Марко, който не съществуваше.
Припомних си как след като бе намерен трупът на Джулия Уинклър в хотелското легло в Ланаи, Аманда се бе опитала да открие папарак на име Чарлс Ролинс, защото той е бил последният, видян с Уинклър.
Името Нилс Бьорн изскочи в главата ми — още един фантом, отседнал в „Уайли Принсес“ по същото време, по което там е била Ким Макданиълс. Бьорн никога не е бил разпитван, защото много удобно бе изчезнал.
Полицията не смяташе, че той има нещо общо с отвличането й, а когато потърсих информация за него, открих, че въпросният мъж бе използвал името на мъртвец.
Всички тези факти сочеха, че господин Лъскав, който седеше в любимото ми кресло, бе най-малкото майстор на дегизировката. Ако това беше истина, ако Марко, Ролинс и може би Бьорн бяха един и същи мъж, какво означаваше това?
Опитвах да се преборя с вихрушката от мисли, нахлула в съзнанието ми. Отворих капачката на бутилката със сода с трепереща ръка и се запитах дали не бях целунал Аманда за последен път.
Помислих си за бъркотията в живота ми, за закъснелия материал, който Арънстейн очакваше, за завещанието, което така и не бях написал, за застраховката ми живот… дали бях платил последната вноска?
Бях не само уплашен. Бях бесен, мислех си: По дяволите, това не може да е последният ден от живота ми! Нуждая се от време, за да сложа делата си в ред.
Дали можех да се добера до пистолета си?
Не, не мислех, че ще успея.
Марко/Ролинс беше на две крачки от своя „Смит енд Уесън“. Освен това изглеждаше влудяващо спокоен. Краката му бяха кръстосани при глезените и ме наблюдаваше, сякаш бях участник в телевизионно шоу.
Използвах този ужасяващ миг, за да запомня приветливото и с правилни черти лице на негодника. В случай че някак си успея да се измъкна жив оттук. В случай че ми се удаде възможност да го опиша на полицаите.
— Можеш да ме наричаш Анри — заговори той.
— Анри кой?
— Не се тревожи за това. Не е истинското ми име.
— И какво сега, Анри?
Той се усмихна и попита:
— Колко пъти някой ти е казвал: „Би трябвало да напишеш книга за живота ми?“.
— Навярно веднъж седмично — отвърнах. — Всички си мислят, че историята на живота им е достойна за роман, който ще се превърне в бестселър.
— Ъхъ. А колко от тези хора са наемни убийци?
66.
Телефонът в спалнята ми иззвъня. Знаех, че вероятно е Аманда. Анри поклати отрицателно глава и чух как гласът на моята любима остави съобщение на телефонния секретар.
— Имам да ти разказвам много неща, Бен. Настани се удобно. Съсредоточи се върху настоящето. Може би ще останем тук известно време.
— Имаш ли нещо против да включа касетофона? В спалнята ми е.
— Засега няма нужда. Не и докато не оформим нашата сделка.
— Добре. Говори — кимнах, но си мислех: Сериозно ли говори? Един наемен убиец иска да сключи договор с мен?
Но пистолетът на Анри се намираше почти до ръката му. Оставаше ми единствено да играя по свирката му, докато настъпи подходящият момент да действам.
Най-досадните автобиографични истории започват с „Бях роден“, затова се облегнах назад и се подготвих да чуя въпросната сага.
Но Анри не ме разочарова. Започна историята си от преди да бъде роден.
Като въведение ми съобщи, че през 1937 имало един французин, евреин, собственик на печатница в Париж, който бил специалист по стари документи и мастила.
Анри ми каза, че този мъж много рано осъзнал реалната опасност от Третия райх и заедно с неколцина свои сънародници напуснал Париж, преди нацистите да нахлуят във френската столица. Този мъж, този печатар избягал в Бейрут.
— И така, младият евреин се оженил за ливанка — продължи Анри. — Бейрут е голям град, Париж на Близкия изток, и той успял много добре да се приспособи към новата среда. Отворил печатница, имал четири деца, живял хубав и пълноценен живот. Никой не го разпитвал. Но останалите бегълци, приятели на негови приятели, го открили. Нуждаели се от документи и фалшива самоличност и той им помогнал да започнат нов живот. Работата му е отлична.