— Зная.
— Не, имам предвид, че е наистина невероятно. Кой би си признал, че е извършил убийства просто така? Трябва да се обадиш в полицията, Бен. Знаеш го, нали?
— Той ме предупреди и за това.
Подадох на Манди купчината снимки и видях как изумлението по лицето й се смени първо с шок, сетне с гняв.
— Добре, копелето ме е снимало с телеобектив — рече тя и стисна устни в права линия. — Направил е няколко снимки. Това не доказва нищо.
Извадих флашката от джоба си и я залюлях пред нея.
— Той ми даде това. Каза, че е нещо като реклама и че ще ме вдъхнови.
70.
Аманда излезе от всекидневната и след малко се върна с две чаши и бутилка „Пино“. Придържаше лаптопа си под мишница. Докато отпивах от виното, тя включи компютъра и щом той заработи, вкарах в гнездото флашката на Анри.
Върху екрана стартира видеоклип.
През първата минута и половина двамата с Аманда не можахме да откъснем погледи от най-ужасяващите и потресаващи картини, които някой от нас бе виждал досега. Тя вкопчи пръсти толкова силно в ръката ми, че ме одра. Когато накрая всичко свърши, тя се свлече назад в креслото и захлипа, цялата обляна в сълзи.
— О, господи, Аманда, какъв задник съм! Толкова съжалявам. Първо трябваше сам да го прегледам.
— Ти не си знаел какво е записано. Още не мога да повярвам на очите си.
— Аз също.
Пъхнах флашката в задния си джоб и слязох долу по коридора към банята, за да наплискам лицето си със студена вода. Когато вдигнах глава, видях Аманда изправена до вратата.
— Свали всичко — каза ми тя.
Помогна ми да смъкна оцапаната с кръв риза. Тя също се съблече и пусна душа. Настаних се във ваната, тя седна зад мен и ме обгърна с ръце, докато горещата вода ни обливаше отвсякъде.
— Иди в Ню Йорк и говори със Загами. Направи това, което Анри иска. Загами няма да отхвърли подобно предложение.
— Сигурна ли си?
— Да, сигурна съм. Налага се да играем по свирката на Анри, докато измислим какво да предприемем.
Обърнах се към нея.
— Не искам да те оставям тук сама.
— Мога да се грижа за себе си. Да, зная, че звучи самонадеяно. Но наистина мога да се справя.
Манди излезе от ваната. Мина доста време, но нея още я нямаше. Спрях водата, загърнах се в една хавлия и отидох да я търся.
Заварих я в спалнята, повдигната на пръсти. Опитваше се да стигне до горната лавица в гардероба си. Смъкна оттам една пушка и ми я показа.
Зяпнах глуповато.
— Да — рече тя. — Не се съмнявай. Зная как да боравя с нея.
— И ще се разхождаш наоколо с това чудо в чантата си?
Грабнах пушката и я напъхах под леглото.
После се пресегнах към телефона й.
Не позвъних на ченгетата, защото знаех, че те не могат да ни защитят. Не разполагах с пръстови отпечатъци, така че моето описание на Анри щеше да се окаже безполезно. Висок метър и осемдесет и два, с кестенява коса и кафяви очи — би могъл да бъде всеки.
Ченгетата щяха да следят моята къща, както и къщата на Манди, в продължение на една седмица, след което ние отново щяхме да бъдем оставени да се оправяме сами. И ще сме беззащитни пред някой снайперски куршум или каквото там му хрумне на Анри да използва срещу нас.
Представих си го нагледно как ни дебне, свит зад някоя кола с оръжие в ръка, или как стои зад нас в Старбъкс, или как наблюдава апартамента на Аманда през оптическия мерник на пушката си.
Манди имаше право. Нуждаехме се от време, за да си съставим план. Ако работех с Анри, ако го предразположех и той се почувстваше удобно с мен, може би щеше да сбърка и да допусне грешка, все с нещо да се издаде. Така можех да се сдобия с убедително доказателство — нещо, което федералните агенти ще могат да използват, за да го закопчеят.
Оставих съобщение на гласовата поща на Ленард Загами, в което настоявах спешно да се срещнем. После взех билети за Манди и мен — отиване и връщане от Лос Анджелис до Ню Йорк.
71.
Когато Ленард Загами ме включи в списъка на своите автори, аз бях на двадесет и пет, той — на четиридесет, а „Рейвън Хаус“ бе изискано и тясно специализирано издателство, което предлагаше на пазара не повече от двадесетина книги годишно. Но след това „Рейвън“ се сля с гиганта „Уофорд Пъблишинг“ и сега новото издателство „Рейвън-Уофорд“ се разпростираше на най-горните шест етажа в небостъргача, извисяващ се над „Блумингдейл“.
Ленард Загами също се бе издигнал. Сега бе главен изпълнителен директор и президент, с други думи: голяма клечка, а новата издателска къща бълваше по двеста заглавия годишно.