Също като при конкуренцията, повечето от творбите на „Рейвън-Уофорд“ бяха чиста загуба на пари или пълен провал, но трима от авторите на издателството — аз не фигурирах сред тях — носеха повече приходи от всички останали сто деветдесет и седем.
Ленард Загами вече не ме възприемаше като печеливша карта, но ме харесваше, пък и нищо не му струваше да ме държи на борда. Надявах се след срещата ни да гледа на мен по друг начин и да си представи как касовите апарати в цялата страна започват да се пълнят.
А пък Анри щеше да оттегли смъртната си заплаха. В девет часа се появих и зачаках в модернистично обзаведената чакалня на „Рейвън-Уофорд“. Към обяд секретарката на Ленард прекоси килима с щамповани ягуари, за да ме уведоми, че господин Загами разполагал с петнадесет минути за мен, та ако обичам, да я последвам.
Щом пристъпих прага на кабинета му, Ленард се изправи, за да ме увери колко се радвал да ме види, макар че видът ми бил доста смачкан.
Благодарих му и го уведомих, че съм се състарил най-малко с две години, докато чаках за срещата, насрочена за девет сутринта.
Лен се засмя, извини се и рече, че е направил всичко възможно да ме вмъкне в графика си, след което ми предложи да се настаня на стола срещу бюрото му. Със своите метър и шестдесет и осем Ленард Загами приличаше на хлапе зад огромното бюро, ала при все това излъчваше могъщество и проницателност, което в никакъв случай не беше за подценяване.
Заех предложеното ми място.
— За какво е тази книга, Бен? При последния ни разговор ти не ми спомена, че работиш върху нещо.
— Следиш ли случая с Ким Макданиълс?
— Моделът на „Спортинг лайф“? Разбира се. Тя и още няколко човека наскоро бяха убити в Хаваите. Хей! Да не би да си отразявал този случай? О, да. Разбирам.
— Следих я две седмици, бях много близък с някои от жертвите и…
— Виж, Бен — прекъсна ме Загами, — докато убиецът не бъде заловен, всичко това си остава тема за таблоидите. Все още не става за книга.
— Не е това, което си мислиш, Лен. Историята се разказва в първо лице.
— И кой е този, който разказва в първо лице? Ти?
Описах му предложението си с напълно сериозен тон, защото от това зависеше съдбата ми.
— Убиецът лично ми се представи. Инкогнито, разбира се — обясних му. — Той е много умен и способен маниак, който иска да издаде книга за убийствата, които е извършил. Иска от мен да я напиша. Няма да разкрие своята идентичност, но ще сподели как е убивал и защо.
Очаквах Загами да каже нещо, но изражението на лицето му остана безизразно. Кръстосах ръце върху тапицираното с кожа бюро, за да съм сигурен, че моят стар приятел ще ме гледа в очите.
— Лен, чу ли какво ти казах? Този тип може да се окаже най-издирваната личност в Америка. Той е умен. Той е на свобода. И убива със собствените си две ръце. Той ми заяви, че иска от мен да опиша това, което е извършил, защото желае да се сдобие с пари и известност. Но ако не напиша книгата, ще ме убие. Може да убие и Аманда. Затова, Лен, се нуждая само от едно „да“ или „не“. Интересува ли те идеята или не?
Ленард Загами се облегна в стола си, завъртя се няколко пъти с него, приглади това, което бе останало от бялата му коса, и накрая се извъртя с лице към мен. Когато заговори, бе болезнено искрен и тъкмо това ме нарани.
— Знаеш колко много те харесвам, Бен. Ние с теб сме заедно от колко… от десет години?
— Дванадесет.
— Да, дванадесет добри години. Затова, като твой приятел, няма да те разигравам. Ти заслужаваш истината.
— Съгласен съм — кимнах, но сърцето ми туптеше толкова силно, че едва чувах какво ми говори.
— Изразявам на глас това, което би си помислил всеки добър бизнесмен, така че не ме разбирай погрешно, Бен. Ти имаше обещаваща, макар и доста скромна кариера. А сега вярваш, че ще напишеш книга, която ще ти помогне да изскочиш от резервния списък и ще издигне реномето ти тук, в „Рейвън-Уофорд“, и въобще в бранша. Прав ли съм?
— Да не мислиш, че всичко това е номер? Смяташ ли, че съм толкова отчаян? Шегуваш ли се?
— Остави ме да довърша. Помниш какво се случи с Фриц Келер, който донесе така наречената истинска история на „Рандолф Греъм“.
— Да, беше голям скандал.
— Първо започнаха „блестящите отзиви“, после се изредиха Мат Лауер и Лари Кинг. Опра вкара Греъм в списъка на своите предпочитани автори… и тогава истината започна лека-полека да излиза наяве. Греъм не беше убиец. Той се оказа само един жалък гангстер, ала доста способен писател, който дяволски добре бе разкрасил историята на своя живот. И когато всичко се разкри, Фриц Келер трябваше да понесе последствията.