Но нищо не открих.
Накрая се обадих на Загами в Ню Йорк и го осведомих, че чакам Анри. Чуваше се много лошо. Убих малко време да описвам на Лен пътуването през пустинята, красивия хотел и моето настроение.
— Започвам да се изнервям около всичко това — казах аз. — Надявам се да подпише договора.
— Внимавай — предупреди ме Загами. — Доверявай се само на инстинктите си. Изненадан съм, че закъснява за срещата.
— Аз пък не съм. Не ми харесва, обаче не съм изненадан.
Прескочих до тоалетната и след това отново се върнах на масата, обзет от трескаво очакване. Мислех, че докато ме е нямало, Анри е дошъл и се е настанил на празния стол срещу мен.
Питах се как ли ще изглежда днес, ако бе решил отново да се дегизира… но столът насреща ми си оставаше незает.
Сервитьорката отново се приближи. Уведоми ме, че господин Беноа се е обадил по телефона, за да съобщи, че ще се забави и че аз трябвало да започна обяда без него.
И така, поръчах обяда. Тосканската супа с боб и зеле изглеждаше вкусна. Опитах няколко хапки от спагетите и неохотно предъвквах това, което навярно бе отлично приготвено ястие. Тъкмо помолих да ми донесат едно еспресо, когато телефонът ми отново иззвъня.
Втренчих се в него за миг, после с върховно усилие произнесох спокойно „Хокинс“, сякаш нервите ми не бяха опънати до крайност.
— Готов ли си, Бен? Сега ще трябва да шофираш още малко.
77.
Коачела в Калифорния се намира на 45 км източно от Палм Спрингс и има население от 25 000 души. Всяка година през април, за два дни, този брой нараства с още двадесет хиляди. Имаше ежегоден музикален фестивал, нещо като умалена версия на Удсток, само че без гъстата кал.
След края на концертите обаче Коачела отново се превръщаше в най-обикновено село сред пустинята. Приютяваше семействата на млади латиноамериканци и емигранти, а освен това служеше за попътна спирка на шофьорите на камиони, които зареждаха с гориво тук.
Анри ми бе наредил да се оглеждам за Лаксъри Ин. Оказа се лесно за откриване. Мотелът се издигаше на значителна дължина покрай магистралата, беше с класическото U-образно разположение и басейн в средата.
Както ми беше заповядано, изтеглих колата назад и затърсих стая 229, за която той ми бе съобщил по телефона.
На паркинга имаше два автомобила. Единият — черен мерцедес, последен модел, взет под наем. Предположих, че Анри бе пристигнал тук именно с него. Другият беше син форд пикап с осемметрова каравана отзад. Беше сребриста на сини ивици, с климатик отгоре и с регистрационен номер от щата Невада.
Изключих двигателя, взех куфарчето си и отворих вратата на колата.
Един мъж се появи на балкона над мен. Беше Анри. Изглеждаше също както последния път, когато го видях: грижливо обръснат, кестенявата му коса беше пригладена назад, не носеше очила — добре изглеждащ мъж, с правилна глава, което му позволяваше лесно да се дегизира с мустаци, с тъмни очила или бейзболна шапка.
— Бен, остави куфарчето си в колата — рече той.
— Но договорът…
— Аз ще го взема. Слез от колата. И остави, моля те, телефона си на шофьорската седалка. Благодаря.
Част от мен крещеше: Махай се оттук! Натисни педала за газта и дим да те няма. Ала противопоставящият се вътрешен глас продължаваше да настоява, че нищо няма да спечеля, ако побягна сега. Анри щеше да продължи да се навърта наоколо. Той може да убие Аманда и мен по всяко време, без никаква друга причина, освен че не му се подчинявам.
Пуснах куфарчето. Оставих в колата и мобилния телефон. Анри се спусна по стъпалата и ми каза да опра ръце на капака на двигателя, след което ме обискира с ловки, обиграни движения.
— А сега, Бен, ръцете отзад на кръста — рече ми той с леко небрежен, дори приятелски тон.
С изключение на това, че опря в гърба ми дулото на пистолета си.
Предишния път, когато се бях обърнал с гръб към Анри, той ме бе халосал по главата с дръжката на пистолета си. Но въобще не се замислих. Само действах инстинктивно, като трениран войник. Отстъпих встрани и тъкмо се канех да се извъртя рязко и да го обезоръжа, когато почувствах силна болка.
Ръцете му ме стиснаха като менгеме и аз полетях към земята. Строполих се тежко и ударих силно главата си.
Беше тежко, болезнено падане, но нямах време да се окопитя.
Анри се стовари отгоре ми и притисна гърди към гърба ми. Краката му се преплетоха с моите. Коленете му се забиха в мен тъй плътно, сякаш телата ни бяха запоени едно към друго. С цялата си тежест той ме притискаше към паважа.