Усетих студеното дуло на пистолета му в ухото си.
— Хрумва ли ти нещо друго? — попита ме Анри. — Хайде, Бен. Покажи ми най-доброто, на което си способен.
78.
От падането бях така обездвижен, че все едно гръбнакът ми току-що бе пречупен. Нито един каратист с черен пояс, трениращ през уикендите, не можеше да ме повали така.
— Лесно мога да ти прекърша врата. Ясно ли е? — обади се Анри.
Отроних едно едва чуто „да“ и той се изправи, сграбчи ме за ръката и ме вдигна на крака.
— Опитай се поне този път да се държиш добре. Обърни се и си постави ръцете отзад.
Анри ми щракна белезниците и ме дръпна за тях, като едва не отскубна ръцете ми от раменните стави.
После ме опря на колата и остави куфарчето на покрива й. Отвори ципа на задния джоб, намери пистолета и го захвърли на пода на колата. После я заключи и ме поведе към караваната.
— Какво, по дяволите, е това? — попитах го аз. — Къде отиваме?
— Ще узнаеш, когато е редно — отвърна чудовището.
Той отвори вратата на караваната и аз пристъпих вътре. Отляво имаше малък кухненски бокс, с прикрепена към стената маса и два стола, завинтени за пода. Отдясно видях малък разтегателен диван, който можеше да служи и за спане. Имаше още преградена тоалетна и походно легло.
Анри ме побутна навътре, докато единият от столовете не ме подпря в сгъвките на коленете и аз трябваше да седна на него. Нахлузи на главата ми черна платнена кесия и стегна краката ми с широка самозалепваща се лента. Чух как издрънча някаква верига и изщрака катинар.
Бях прикован към една кука на пода.
Анри ме потупа по рамото и рече:
— Сега се успокой, става ли? Не искам да те нараня, а само да напишеш тази книга. Това го искам повече, отколкото да те убия. Ние с теб, Бен, сега сме партньори. Трябва да ми имаш доверие.
Бях окован и на практика ослепен. Не знаех къде ще ме отведе Анри. И определено му нямах никакво доверие.
Чух как вратата се хлопна и ключалката изщрака, след което Анри подкара пикапа. През вентилационния отвор над главата ми климатикът изпълваше караваната с охладен въздух.
Пътувахме без сътресения около половин час, след което завихме надясно по един неравен път. Последваха още завои. Опитвах се да не падна от седалката от изкуствена материя, по която бедрата ми постоянно се хлъзгаха, но само си удрях главата отново и отново в стената или масата.
Не след дълго изгубих представа за времето. И престанах да броя завоите. Бях ужасен от това колко умело успя да ме обезоръжи Анри и да ме направи напълно безпомощен. Нямаше как да се заобиколи тази проста, очевидна истина.
Анри командваше парада. Това бе неговата игра. Аз бях само послушна пионка.
79.
Измина може би час или час и половина, когато караваната спря и плъзгащата врата се разтвори. Анри смъкна качулката от главата ми и рече:
— Последна спирка, приятел. Вече сме си у дома.
През зеещата врата видях само равна, негостоприемна пустиня; пясъчни дюни се ширеха чак до хоризонта и само тук-там се виждаха стръкове юка, както и мишелови, кръжащи високо над главите ни.
Една мисъл трескаво се въртеше в пламналия ми мозък: ако Анри ме убие тук, трупът ми никога няма да бъде открит. Когато той се облегна преспокойно на тесния кухненски плот, само на метър от мен, гореща пот се стече от врата по гръбнака ми въпреки хладния въздух от климатика.
— Проучих нещичко за сътрудничеството между писателите и прототиповете на техните герои — заговори Анри. — Всичките тези хората казват едно и също: че за да се събере достатъчен материал за една книга, им стигали интервюта, направени за около четиридесетина часа.
— Свали белезниците, Анри. Няма къде да избягам.
Той отвори малкия хладилник, до който бе седнал, и аз видях, че е зареден с бутилки газирана вода „Гетърейд“, предлагана от „Пепси“ най-вече за спортисти. Имаше и пакети с някакви готови храни. Извади две бутилки вода и ги тропна на масичката пред мен.
— Да кажем, че ще работим по осем часа дневно. Това означава, че ще останем тук пет дни…
— Къде е това „тук“?
— Сега сме насред Джошуа Трий. Този къмпинг е затворен заради ремонт на пътя, но снабдяването с електричество не е прекъснато — осведоми ме Анри.
Националният парк Джошуа Трий обхваща повече от три милиона декара дива пустош в Източна Калифорния, в която по протежение на стотици километри, накъдето и да се обърнеш, няма да зърнеш нищо, освен юка, някакви други жалки храсталаци, безбрежни пясъци и ниски каменисти възвишения. Казват, че от птичи поглед гледката била впечатляваща, обаче нормалните хора никога не спират да пренощуват тук, сред жегата — адски изпепеляваща в разгара на лятото. Въобще не мога да ги разбера тези, които дръзват да нахълтат в подобна напълно дива местност.