Колата ти е паркирана зад Лаксъри Ин, където я беше оставил. Ключовете са в джоба на сакото ти, заедно с билета ти за самолета.
О, едва не забравих най-важното. Обадих се на Аманда. Успокоих я, като й обясних, че си в безопасност и че скоро ще си бъдеш у дома.
Чао, Бен. Работи здравата. Работи добре. Ще поддържаме връзка.
След което се чу тихо съскане и това бе краят на съобщението.
Копелето се бе обадило на Аманда. Това бе още една заплаха.
Навън, пред караваната, пустинята ми се стори нагорещена като ад, което ме принуди да изчакам да се мръкне, преди да се впусна в самотното си пътуване. Докато чаках, Анри щеше да заличи всичките си следи, да приеме друга самоличност и най-спокойно да се качи на борда на първия самолет.
Никога повече нямаше да се чувствам в безопасност, докато „Анри Беноа“ не попадне зад решетките или не бъде убит. Исках си живота обратно и бях решен да се боря за него, каквото и да ми струва.
Дори и да ми се наложи собственоръчно да ликвидирам Анри.
Четвърта част
ГОЛЯМОТО ПРЕСЛЕДВАНЕ
91.
Още на първия ден след заточението в пустинята ми позвъни Ленард Загами, за да ми съобщи, че иска да издаде книгата колкото е възможно по-скоро. Затова трябвало спешно да вземем мерки и да не позволим на сензационната преса да ни изпревари в отразяването на историята на Анри от първа ръка, и то преди загадките около убийствата в Мауи да бъдат разрешени.
Обадих се на Арънстейн, взех си отпуск от „Лос Анджелис Таймс“ и превърнах всекидневната в укрепен бункер, но не само заради натиска, който ми оказваше Загами. Не можех да се отърся от натрапчивото усещане, че Анри е тук, сякаш беше боа удушвач, сплетена в задушаваща хватка около ребрата ми. Все ми се струваше, че наднича зад рамото ми, докато пиша на бюрото. Нищо не желаех по-силно от това да приключа с разказването на мръсната му история и веднъж завинаги да го залича от живота си.
След завръщането ми от пустинята работех от шест сутринта до късно през нощта. Прослушването на аудиокасетите се оказа доста полезно.
В спокойна обстановка и зад солидно заключената врата долавях вече доста по-отчетливо значенията на нюансите, паузите и коментарите, направени мимоходом. Имаше неща, на които не бях обърнал внимание, докато бях с този безмилостен и непредсказуем убиец и мислех дали някога ще се измъкна жив от парка Джошуа Трий.
Никога не бях работил толкова усърдно и упорито, а към края на втората седмица привърших преписването на записите от аудиокасетите. В общи линии книгата вече се бе избистрила в съзнанието ми.
Ала липсваше нещо важно — ефектното начало, примамката, която да поддържа вниманието на читателя до края, въпросът, на който Анри така и не отговори: Защо искаше да бъде написана тази книга?
Читателят ще поиска да го узнае, но дори и аз самият не можех да си отговоря. Анри го бе усуквал по специфичния си маниер и това също доказваше, че бе майстор на оцеляването. Досега винаги бе успявал да избегне възмездието с ловкост, сякаш ставаше дума за лавиране сред сгъстения неделен уличен трафик. Беше много умен, вероятно гений. Защо тогава му трябваше да запише своите напълно изобличаващи признания, когато съществуваше риск да бъде заловен и изправен пред съда заради собствените си думи? Дали го правеше само за пари? Или за да получи признание? Дали пък неговият нарцисизъм беше дотолкова обсебващ, че бе дръзнал сам да си заложи капан?
Беше петък вечер, почти шест. Прибирах аудиокасетите в кутията за обувки, когато видях последната от тях — онази, в която Анри бе записал инструкциите как да се измъкна от парка Джошуа Трий.
Не бях прослушвал втори път тази касета, защото съобщението на Анри не ми се виждаше свързано с писането на книгата, но преди да прибера и нея, реших да върна касета номер тридесет и едно в касетофона и да я превъртя от началото.
Веднага разбрах, че Анри не бе използвал чиста касета за съобщението си. Просто го беше записал върху тази, която тогава се е намирала в касетофона.
Чух моя провлачен и измъчен глас да казва:
— Това ми се струва доста важно.
Последва пауза — явно бях забравил какво се канех да го попитам. След това гласът на Анри изрече:
— Какво, Бен? Довърши си изречението, Бен. Какво е важното?
— Защо… защо искаш да напишеш тази книга?