Можех ли наистина да го направя?
Представих си как отивам във ФБР още сега, разказвам им как Анри бе опрял пистолета си в мен, как бе направил снимки на Аманда и бе заплашил да ни убие и двамата.
Щях да им разкажа още как ме бе вързал с верига в една каравана в пустинята, как ме бе държал три дни там в плен, докато ми споделяше подробности за своите тридесетина убийства. Но дали всичко това бяха признания? Или само някаква глупава измишльотина?
Нямах никакво доказателство, потвърждаващо, че това, което Анри ми бе разказал, е истина. Нали разполагах единствено с неговата дума.
Представях си още как агентът от ФБР ще ме изгледа скептично, след което телевизионните мрежи ще разпространят описанието на „Анри“: мъж от бялата раса, метър и осемдесет и три, към седемдесет и три килограма, около тридесет и пет годишен. И това естествено ще вбеси Анри. И тогава той ще се опита да ни убие.
Дали наистина допускаше, че ще постъпя така?
Вперих замислен поглед в отблясъците от светлините на автомобилите, които пробягваха по тавана на спалнята.
Припомних си имената на ресторантите и курортите, които Анри бе посещавал с Джина Праци. Знаех и известен брой псевдоними и други подробности, които не беше сметнал за важни, но може би щяха да ми помогнат да разплета кълбото от загадки около истинската му самоличност.
Манди се обърна в съня си, преметна ръка през гърдите ми и се сгуши плътно до мен. Чудех се какво ли сънува. Обвих ръце около нея и леко целунах косата й.
— Опитай се да не се измъчваш повече — промърмори тя в просъница, притисната към гърдите ми.
— Не исках да те будя.
— Шегуваш се, нали? Едва не ме събори от леглото, докато се мяташе и стенеше насън.
— Кое време е?
— Още е рано. Не мисля, че ще ти помогне, ако си толкова обсебен от тази история.
— О! Смяташ, че съм прекалено обсебен?
— Опитай се да мислиш за нещо друго. Имаш нужда от почивка.
— Загами иска…
— Майната му на Загами. И аз се поразмислих и ми хрумна нещо. Само че няма да ти хареса.
94.
Крачех нервно напред-назад пред нашата сграда. В сака ми имаше всичко необходимо за една нощувка. Манди се появи с грохот върху любимия си „Харли“ — добре поддържан мотор с червена кожена седалка.
Качих се, обвих ръце около тънката й талия и потеглихме. Дългата й коса шибаше лицето ми, докато се носехме към Десета магистрала, откъдето щяхме да продължим към Пасифик Коуст Хайуей — омагьосващ участък от крайбрежния път, който сякаш нямаше край.
Наляво, под шосето отвъд плажа, се разнасяше непрестанният грохот на вълните, по които сърфистите се издигаха и спускаха. Изведнъж осъзнах, че никога не бях сърфирал — струваше ми се прекалено опасно.
Притиснах се още по-здраво към Манди, когато тя смени платното и увеличи скоростта.
— Отпусни раменете си! — провикна се тя към мен.
— А?
— Отпусни се.
Трудно ми бе да го постигна, но поне се опитах да не натоварвам толкова краката и рамената си, след което Манди отново се провикна:
— А сега направи като кучетата.
Тя извърна глава и ми се изплези, после посочи с пръст към мен, докато и аз не направих същото. Да се носим напред с осемдесет километра в час, с изплезени езици, това направо ме побъркваше и накара и двама ни да се смеем така, че чак се просълзихме.
Все още се усмихвах, когато профучахме през Малибу и прекосихме границата с окръг Вентура. След броени минути Манди отби мотоциклета край „Мрежата на Нептун“ — рибарска хижа, чийто паркинг вече бе препълнен с мотоциклети.
Щом я последвах вътре, неколцина от посетителите я посрещнаха с приветливи викове: „Здрасти, Манди“. Взехме си по един печен рак и се разположихме до масата край прозореца, пред картонените чинии с малки късове разтопено масло. Изядохме си раците с по една пепси-кола, след което отново се качихме на мотоциклета на Манди.
Колкото повече пътувахме, толкова повече се чувствах като у дома си. Най-после се получи. Манди успя да ме развесели. Скоростта и вятърът издухаха всички грижи от главата ми, принудиха ме да се отдам само на възбудата и свободата да пътувам, където ми видят очите.
Докато пътувахме на север, голямата тихоокеанска магистрала се спусна до морското равнище, за да ни преведе през поразително привлекателните градчета Сий Клиф, Ла Кончита, Ринкон, Карпентерия, Съмърленд и Монтесито. След това Манди ми заповяда да се заловя по-здраво за нея, докато вземе завоя по магистралата към изхода на Олив Мил Роуд, извеждащ до Санта Барбара.