Тя стана и се втурна към банята. Анри я проследи с поглед, после се надигна, отново бръкна в чантата си и тръгна след нея.
— Сега какво искаш? — попита го тя, като го гледаше в огледалото.
— Времето изтече — заяви той.
Насочи дулото на пистолета към тила на Джина и стреля, докато гледаше в опръсканото с кръв огледало как очите й се уголемиха невероятно. После проследи как тялото й се свлече на пода. Пусна още два куршума в гърдите й, провери пулса, а после избърса пистолета и заглушителя, за да бъде всичко, както е редно.
За миг впери поглед в трите инкрустирани с диаманти часовника. Бяха оставени на нощното шкафче. Припомниха му деня, в който се бяха запознали.
Имам време за теб.
Тези часовници струваха стотици хиляди евро. Но не си струваше риска. Остави ги на шкафчето. Бива си ги като бакшиш за камериерката, нали?
Джина беше използвала своята кредитна карта, така че за Анри оставаше само да напусне стаята, внимателно затваряйки вратата след себе си. Без никакви затруднения прекоси предния двор, настани се във взетата под наем кола и потегли към летището.
99.
В неделя следобед бях отново в моя бункер, заседнал здраво зад лаптопа. В бюфета имах запаси от не особено здравословна храна поне за месец напред, така че можех да се заема с допълването на главите в книгата, което Загами настояваше да му изпратя на сутринта по електронната поща.
В седем вечерта включих телевизора. Предаването „Шестдесет минути“ току-що бе започнало. Основната тема бяха убийствата в Барбадос.
— Експертите по криминалистика — заяви Морли Сейфър — твърдят, че смъртта на Уонда Емерсън и Сара Русо, заедно с петте случая в Мауи, могат да се разглеждат като част от поредица брутални, садистични убийства, които като че ли няма да имат край.
Точно сега детективите от цял свят отново проверяват неразкрити убийства. Търсят всякакви съмнителни улики, които могат да ги доведат до престъпника. Няма живи свидетели на деянията му, нито оцелели жертви, нито каквито и да било други следи. Кореспондентът на Си Би Ес Боб Саймън ще говори с някои от детективите.
Върху екрана се изредиха няколко репортажа.
Гледах как интервюираха пенсионираните следователи в домовете им и останах поразен от мрачните им лица и треперещите гласове. Един от тях дори се просълзи, докато гледаше снимката на едно дванадесетгодишно дете, чийто убиец и до днес не бе разкрит.
Изключих телевизора, захлупих лице с длани и безпомощно се разкрещях.
Анри буквално обитаваше мозъка ми — в миналото, в настоящето, в бъдещето. Познавах методите му, знаех жертвите му, а сега адаптирах моя начин на писане към ритъма на гласа му.
Понякога — и това наистина ме плашеше, — понякога ми се струваше, че аз бях той.
Отворих бира и я пресуших на един дъх, още там, пред вратата на хладилника. После се дотътрих обратно до лаптопа. Влязох в интернет, за да проверя електронната си поща — не го бях правил, откакто потеглих с Манди за излета през уикенда.
Отворих дузина имейли, преди да стигна до един, чиято тема гласеше: „Всички ли са щастливи?“. Към него имаше и прикачен файл.
Пръстите ми застинаха върху клавишите. Не познавах адреса, посочен от подателя, но настръхнах още преди да отворя съобщението:
„Бен, аз продължавам да се трудя като луд. А ти?“
Бележката беше подписана само с инициалите А.Б.
Докоснах лейкопласта, залепен отляво на таза ми. Нямаше съмнение, че миниатюрното устройство и в този миг докладваше на Анри къде се намирам.
После изтеглих прикачения файл.
100.
Видеозаписът започна с ярка светлина и дигитално замъгленото лице на Анри в близък план. Той се обърна и приближи към легло с балдахин в някакво помещение, което приличаше на стая в много скъп хотел. Направиха ми впечатление изисканите мебели в традиционния европейски стил. По драпериите, килима и тапицериите се виждаха кралски лилии.
Погледът ми бе привлечен към леглото, видях гола жена, легнала по очи, с ръце, прострени пред нея. Китките й бяха вързани към таблата.
О, не, ето че пак се започва, казах си, неспособен да откъсна очи от видеото.
Анри се настани до жената и заговориха като добри познати. Не успях да разбера какво точно си казаха заради нарочно приглушения запис, но тя изведнъж повиши тон и тогава чух, че поиска той да развърже ръцете й.
Този път ставаше нещо различно.
Останах удивен от липсата на страх в гласа й. Нима бе толкова добра актриса? Или просто не се досещаше каква ще бъде кулминацията?