Натиснах пауза, за да спра видеозаписа.
Картините с деветдесетсекундната екзекуция на Ким Макданиълс завинаги се бяха запечатали в паметта ми до най-малката подробност. Никога няма да забравя изражението върху лицето на Ким, сякаш продължаваше да изпитва болка, въпреки че главата й бе отделена от тялото.
Не исках да добавя още една кинопродукция на Анри Беноа към колекцията си от кошмарни спомени.
Не желаех да гледам това.
Навън беше обичайната неделна нощ. Един уличен китарист свиреше „О, Домино“ и туристите му ръкопляскаха. Коли профучаваха под прозорците ми, чувах свистенето на гумите им по паважа. Преди няколко седмици, в нощ като тази, бих могъл да сляза долу и да обърна две-три бири при Мое.
Бих искал и сега да го направя. Но не можех да си го позволя.
Натиснах бутона за възпроизвеждане на видеозаписа и продължих да гледам: Анри каза на жената, че тя се грижи единствено за собствените си наслади, а после се засмя и добави: „Всичко си има цена“. Взе дистанционното и включи телевизора.
Проблеснаха сцени, рекламиращи някакъв хотел, после говорителят от новините по Би Би Си обяви началото на спортното предаване. Футболът беше почти единствена тема. Следващият говорител обобщи колебанията на световните финансови пазари, а след тях дойде ред на извънредните новини за двете момичета, убити в Барбадос.
Сега, на екрана на моя лаптоп, Анри изключи телевизора. Възседна голото тяло на жената и стегна ръце около врата й. Изглеждаше много напрегнат и аз бях сигурен, че в следващия миг ще я удуши… ала той промени намерението си.
Отвърза китките й и аз въздъхнах облекчено, дори избърсах очите си с длани. Той я бе пощадил… но защо?
Жената каза на Анри:
— Знаех, че не можеш да го направиш.
Английският й беше с чуждестранен акцент. Тя беше италианка.
Нима това бе Джина?
Тя стана от леглото и се извъртя в посока към камерата, дори й намигна. Беше красива брюнетка към края на тридесетте, дори може би бе започнала четиридесетте. Насочи се към съседната стая, вероятно банята.
Анри се надигна от леглото, наведе се и измъкна пистолет от някаква чанта. Стори ми се, че бе деветмилиметров „Ругер“, със завинтен към него заглушител.
Той мина зад жената и излезе от обсега на камерата.
Чух приглушен разговор, а после само едно „пуф“ от пистолета, както при всеки изстрел през заглушител. Една сянка прекоси прага. Чу се меко тупване на нещо тежко, после още два приглушени изстрела, а накрая — и шуртене на течаща вода.
Като изключим празното легло, това бе всичко, което видях и чух, докато накрая картината изчезна.
Когато отново пусках видеозаписа, ръцете ми трепнеха. Този път обаче се взирах напрегнато във всеки детайл, който можеше да ми подскаже къде е бил Анри, когато навярно е убил тази жена.
Едва при третото преглеждане обаче забелязах нещо, което дотогава бях пропускал.
Спрях записа на кадъра, в който Анри включи телевизора. Увеличих изображението и се опитах да прочета от рекламния екран на хотела какво е името му, изписано най-отгоре на менюто.
Беше заснето под такъв ъгъл, че се оказа дяволски трудно да се разпознаят буквите, ала накрая успях да ги препиша, след което потърсих в интернет, за да проверя дали съществува такова място.
Съществуваше.
Прочетох, че във Франция се намира Шато Мирамбо, винарски район край Бордо. Замъкът бил изграден върху основите на средновековна крепост, която се издигала там от XI век. Била възстановена в началото на XVIII век и превърната в скъп курорт. Снимките от уебсайта на хотела показваха поля, засети със слънчоглед или лозя. Самият замък бе като от приказка: каменни стени с много сводове, кули, вътрешен двор и безупречно подредени градини.
Отново се разрових в интернет и намерих резултатите от футболните мачове и сделките на фондовите борси, които бях видял в стаята на Анри.
Разбрах, че видеозаписът е бил направен в петък, същата нощ, в която Аманда донесе у дома пилетата, а аз научих за смъртта на Сара и Уенди.
Сложих ръка върху превръзката, опасваща гърдите ми, и усетих ударите на сърцето си. Сега всичко ми беше напълно ясно.
Преди два дни Анри беше във Франция, на стотина километра от Париж. Идната седмица започваше септември. Той ми бе споменал, че понякога през септември обича да посещава Париж.
Знаех съвсем точно къде ще отседне.
101.
Затръшнах капака на лаптопа, сякаш това щеше да ми помогне да прогоня от въображението си заснетите от Анри сцени.