После се обадих на Аманда, докато трескаво тъпчех дрехи в куфара си.
— Анри ми изпрати видеозапис — съобщих й. — Изглежда, убил е Джина Праци. Може би се е заел да разчиства следите. Да се отърве от всички, които са го познавали и знаят какво е вършил. Затова трябва да си зададем един въпрос, Манди. Когато книгата бъде завършена, какво ще прави с нас?
Разказах й за плана си и тя започна да спори с мен, но аз вече бях решил.
— Не мога просто да седя тук със скръстени ръце и да чакам. Трябва да предприема нещо.
Повиках такси и веднага щом потеглихме, отлепих лейкопласта от тялото си и напъхах следящото устройство под задната седалка в таксито.
102.
Взех прекия полет до Париж — място в средния салон, до прозореца. Веднага щом пуснах седалката си назад, клепачите ми се затвориха. Пропуснах филмите, храненето и евтиното шампанско, но затова пък спах непробудно почти девет часа, като се събудих едва когато самолетът започна да се снижава за кацането.
Сакът ми се спусна стремглаво по улея за багаж, сякаш му беше домъчняло за мен. И така двадесет минути след приземяването аз вече се бях настанил на задната седалка на едно такси.
Заговорих на шофьора на развален френски и му обясних къде да ме отведе: в хотел „Сенж Вер“, което на френски означаваше „Зелената маймуна“. И преди бях отсядал там, така че знаех, че хотелът е чист, категория две звезди и половина, добре известен на журналистите в Града на светлините.
Влязох през врата към фоайето, преминах покрай входа на бара с надпис „Жак Американеца“ и прекосих оскъдно осветения коридор с износени зелени канапета и лавици с вестници на всички световни езици. На стената зад рецепцията бе окачен акварел с африкански маймуни, всичките до една зелени.
На сакото на служителя имаше табелка с името: Жорж. Възпълен, отпуснат, прехвърлил петдесетте. Никак не му хареса, че се наложи да прекъсне разговора си по телефона, за да се занимава с мен. След като Жорж провери кредитната ми карта и прибра паспорта ми в сейфа, аз се изкачих по стълбището и открих стаята си на третия етаж. Гледаше към задната страна на хотела.
Имаше тапети на рози и беше претъпкана със старомодни мебели. Но леглото не бе толкова старо, имаше телевизор и достъп до високоскоростен интернет. Засега това ми бе напълно достатъчно.
Метнах сака си на дивана и се заех с търсене в телефонния указател. Вече от един час бях в Париж и преди да се заема с каквото и да е друго, трябваше да си намеря оръжие.
103.
Французите се отнасят много сериозно към оръжията. Издават се разрешителни само на полицаите, военните и малцината професионалисти по сигурността. Единствено те имат право да притежават лично оръжие и да решават дали да го приберат в сейфовете си, или да го носят открито.
И все пак в Париж, както във всеки голям град, ако наистина искаш да се сдобиеш с оръжие, можеш да си намериш. Цял ден прекарах в претърсване на Златния битак, известно на всички свърталище край базиликата „Сакре Кьор“.
Платих двеста евро за един стар револвер, от по-малките, като за дами, със срязана цев, дълга само пет сантиметра, тридесет и осми калибър, с шест куршума в барабана.
Като се върнах в „Зелената маймуна“, Жорж ми подаде ключа за стаята и с кимване ми посочи към едно от канапетата във фоайето:
— Имате посетител.
В първия миг не повярвах на очите си. Пристъпих към нея, разтърсих рамото й, извиках името й.
Аманда отвори очи и се протегна, докато се настанявах до нея. Обви ръце около врата ми и ме целуна, но аз не отвърнах на целувката й. Очакваше се тя да се намира в Лос Анджелис — в дома си, в безопасност.
— Боже, поне се престори, че се радваш да ме видиш, става ли? Париж е градът на влюбените — добави тя и предпазливо се усмихна.
— Манди, какво, за бога, си мислиш?
— Да, зная, че е малко неочаквано. Виж, трябва да ти кажа, Бен, и то може да повлияе на всичко останало.
— Давай направо, Манди. За какво говориш?
— Исках да ти го кажа очи в очи…
— И затова взе самолета? Нещо за Анри?
— Не…
— … тогава много съжалявам, но ще се наложи да се върнеш обратно. Не, не клати глава. Присъствието ти тук ще бъде пречка. Разбираш ли?
— Е, много ти благодаря.
Сега Манди се нацупи, което беше рядкост за нея, но аз знаех, че колкото по-силно я притискам, толкова по-твърдоглава става. Вече усещах как килимът под токчетата й започва да пари.
— Обядвал ли си? — попита ме тя.
— Не съм гладен.
— Но аз съм. Освен това съм майстор готвач на френска кухня. А ние сме в Париж.