А ето че сега бе убил Миеке поради друга причина, а не за пари.
Нещо в него се бе променило.
Като че ли под прага на някаква врата се процеждаше ярка ивица и той можеше да избере да я разтвори широко, за да се облее всичко в заслепяваща светлина, или да затръшне вратата и да побегне.
Наоколо свиреха клаксони и той видя как таксито най-после успя да допълзи до кръстовището на Улицата на Пирамидите и улица „Риволи“, където вече окончателно спря. Шофьорът, за да пести бензин, изключи климатика и смъкна прозореца.
Крайно недоволен, Анри се наведе напред и почука на стъклената преграда.
Той прекъсна разговора си по мобилния телефон, за да обясни, че улицата напред била задръстена заради кортежа на президента. Шумната кавалкада от мотоциклети на специалните служби току-що бе потеглила от Елисейския дворец на път към сградата на Националното събрание на Франция.
— Нищо не мога да направя, мосю. Не зависи от мен. Опитайте се да се успокоите.
— Докога ще трае това?
— Може би още петнадесетина минути. Откъде да знам?
Анри още повече се вбеси на себе си. Глупаво бе да идва в Париж като един вид ироничен послепис към убийството на Джина. Не само че бе глупаво, но и егоистично или може би самоубийствено. Какво можеше да означава това — че тайно копнее да бъде заловен?
Остана все така загледан към улицата през отворения прозорец на таксито, отчаян от абсурдното чакане на досадната моторизирана кавалкада на политиците, когато чу шумни смехове откъм някаква бирария на ъгъла на близката пресечка.
Погледна нататък.
Някакъв мъж със синьо спортно сако, с розово поло под него и панталони в цвят каки — очевидно американски турист, — се поклони смехотворно пред една млада жена със син пуловер. Хората наоколо започнаха да му ръкопляскат и докато Анри се вглеждаше по-отблизо в него, този мъж му се стори познат. И в следващия миг застина.
Не повярва на очите си. Искаше му се да попита шофьора: Виждаш ли същото, което и аз? Нима онези там са Бен Хокинс и Аманда Диас? Или вече съвсем съм си изгубил разсъдъка?
Тогава Хокинс отмести стола си и го завъртя, за да седне с лице към улицата. Сега вече Анри престана да се съмнява. Това беше Бен. Когато за последен път бе проверил местонахождението му, той и момичето му се намираха в Лос Анджелис.
Мозъкът на Анри трескаво премисляше всички възможности, като прехвърли забързано събитията от съботната нощ, когато бе застрелял Джина. Беше изпратил видеозаписа като прикачен файл в имейла си до Бен, но не беше проверил показанието на следящата Джи Пи Ес система, нито тогава, нито по-късно. Цели два дни бе забравил да следи местоположението му.
Нима Бен бе открил и бе изхвърлил чипа?
За миг Анри изпита някакво усещане, все още смътно, ала напълно ново за него. Той се страхуваше. Страхуваше се, че бе станал небрежен, че бе изгубил дисциплината, която си бе изработил с толкова много усилия, че бе охлабил хватката си. Това не биваше да се случва.
Никога повече.
Анри излая на шофьора, че повече не може да чака. Тикна забързано цяла шепа измачкани банкноти в дланта му, грабна чантата си, после и куфара, за да слезе на уличното платно.
Изчака малко с разтуптяно сърце, докато Бен и Аманда напуснаха ресторанта и поеха, хванати ръка за ръка, на изток, по улица „Риволи“.
Когато се отдалечиха достатъчно, Анри се присламчи на безопасно разстояние зад тях, без да ги изпуска от очи. Стигнаха до „Зелената маймуна“ — малък хотел на площад „Андре Малро“.
Щом влязоха, Анри се отби в „Жак Американеца“, намиращ се в съседство с фоайето. Поръча на бармана чаша скоч, макар че онзи се бе зазяпал във филма по телевизията, докато на екрана се подвизаваше някаква брюнетка с лице като на кобила.
Пресуши питието на един дъх и се загледа в отражението на фоайето в огледалото над бара. Когато Бен слезе по стълбището, Анри се завъртя на стола, за да не пропусне как ще подаде ключа на рецепциониста.
Постара се да запомни номера на клетката, в която служителят остави ключа.
108.
Минаваше осем и половина вечерта, когато стигнах до площад „Вандом“ — огромен, с пътни ленти в четирите посоки и с двадесет и четири метрова статуя на Наполеон Бонапарт в средата. Откъм западната му страна се виждаше улица „Сент Оноре“ — истински богаташки рай за пазаруване. Отсреща се издигаше хотел „Риц“, с фантастично красивата си готическа архитектура, каменни украси с цвят на мед и сводове над вратите и прозорците.